Вэл Макдермид - Разплата

Човекът, който вървеше пред нея, влачейки крака, наклонен на една страна, спря и се обърна с лице към нея.

— Какво искате да кажете? Ако не сте тук, за да ме охранявате, за какво, по дяволите, сте дошли?

— Трябва ми информация — отвърна Крис. — Вие сам го казахте — публикували сте истината за него. Дойдох да науча от вас нещо повече.

— Би трябвало да ви накарам да си платите за сведенията. Но пък мога да разглася историята и по този начин да спечеля повече пари. „Полицията търси помощ от писател, за да залови беглеца Джако“. Такова заглавие ще свърши добра работа. Ако спомена нещо и за затрудненията на полицията поради орязания бюджет, бих могъл да го продам дори на „Гардиън“. Седнете — каза той и посочи неопределено към два стола, прибрани под чамова маса. Самият той се разположи на стол с висока резбована облегалка в далечния край на масата.

— Та какво искахте да знаете?

— Всичко, което би ни помогнало да открием Ванс — отвърна Крис и свали куп вестници от единия стол на пода, за да може да седне. — Към кого би се обърнал за помощ. Къде би потърсил убежище. Такива неща.

Уитъл потърка брадичката си. Крис чу как наболата брада застърга по пръстите му.

— Самотник беше Ванс. Не беше от хората, които се заобикалят с приятели. Разчиташе много на продуцента си, но той ритна камбаната преди няколко години. След това остана само един човек, към когото би се обърнал за помощ — един тип на име Тери Гейтс. Той търгува на пазара…

— Знаем за Тери Гейтс — каза Крис.

Уитъл направи гримаса. Крис забеляза засъхнала слюнка в извитите надолу ъгълчета на устата му.

— В такъв случай трудно бих могъл да предположа кой друг би му помогнал — отвърна той. — Освен може би… — той насочи проницателния си поглед към Крис. — Мислили ли сте за бившата му съпруга?

— Доколкото знам, не ги свързват добри чувства — отвърна Крис с внезапно пробуден интерес.

Уитъл се изсмя хрипливо, гърлено, и й намигна.

— Тя би желала хората да мислят така.

По радиото все още не съобщаваха нищо за първите му подвизи, което учудваше Джако. Би предположил, че в един свят, в който новините се осъвременяваха денонощно, седем дни в седмицата — досега от полицията все би изтекла информация за двойното убийство. Надяваше се да са приели сериозно анонимното му обаждане — беше съобщил за убийството от един уличен телефон край кръчмата, в която обядва. Възможно ли бе по някаква ирония на случая да не са обърнали внимание на съобщението, решавайки, че е работа на побъркан?

Разбира се, той не остана да види как ще се развият събитията. Чакаше го работа, а и макар да бе уверен в добрата си дегизировка, нямаше намерение да рискува излишно.

След като си свърши работата с очарователната Луси, Ванс натъпка окървавените си дрехи в един найлонов чувал. Взе горещ душ, отмивайки внимателно всички следи от жертвите си. Беше свалил семейната снимка от стената като последен жест, чиято цел бе да извади от релсите Карол Джордан, после се преоблече долу в дрехите, които бе взел със себе си — панталони на тънко райе и бяла риза. Смени и перуката — на мястото на тази, с която бе дошъл, сложи по-къса, сресана по различен начин. Така приличаше повече на снимката в паспорта на Патрик Гордън. Тръгна полека по пътеката обратно към колата, като внимаваше да не бърза и да не дава външен израз на въодушевлението, което пулсираше в него. Е, Карол Джордан, да те видим как ще живееш с мисълта за това до края на жалкия си живот! Така, както на него му се налагаше да живее всеки ден с мисълта за онова, което му беше причинила — беше го изпратила на място, където той по право не биваше да бъде, в затвор, заобиколен от глупост и грозота. Нека сега разбере сама какво означава да страдаш. Само че за разлика от него тя нямаше да може да избяга от затвора, който той създаде за нея.

Изхвърли окървавените дрехи в един контейнер за индустриални отпадъци зад някакъв хотел край летището „Лийдс–Брадфорд“, а после остави мерцедеса на паркинга за продължителен престой. Както толкова други неща, и тук системата се беше променила през времето, което той бе прекарал в затвора. Сега трябваше да си вземе билет и да го пази, а после щеше да плати на някаква машина, която се намираше на друго място. Запита се колко от малоумните служители по паркингите са били уволнени след въвеждането на машините и доколко нивото на щастие у хората се е повишило, след като вече не им се налага да общуват с онези постоянно нацупени дръвници.