Вэл Макдермид - Разплата

Карол поклати глава. На устните й играеше иронична усмивка.

— А откога работиш със Сам?

Кевин стана.

— Права сте.

Карол влезе след него в общото помещение и потърси с поглед Пола. Но Пола беше изчезнала, докато тя говореше в кабинета си с Кевин.

— Тази стая прилича на палубата на „Мари Селест“ 12 12 Мари Селест — американска бригантина от 19-ти век. През декември 1872 г. е открита в Атлантическия океан без никакъв екипаж на борда, в напълно годно за мореплаване състояние, с все още издути платна. Товарът бил недокоснат, а от хората нямало и следа. Днес „Мари Селест“ се цитира като една от най-големите морски загадки за всички времена. — Б.пр. — каза тя гласно.

— Аз съм все още тук — разнесе се гласът на Стейси иззад мониторите. — Преглеждам записите от камерите за контрол на движението.

— Това не е ли работа за някой от униформените колеги от пътна полиция?

— Ако трябва да бъда честна, не вярвам, че ще свършат работата както трябва. Прекалено бързо се отегчават.

Карол тръгна обратно към кабинета, неспособна да потисне усмивката си. Нейните специалисти — арогантни и конфликтни — никога нямаше да могат да се впишат в конвенционален екип. „Бог да е на помощ на ръководителите на отделите, където ще се озоват“, мислеше тя. Почти й се прииска да остане, само за да присъства на веселбата, която щеше да настъпи.

Ванс беше избягал преди броени часове, но те бяха достатъчни, за да успее Маги О’Тул да подготви защитата си. Засега медиите не бяха открили, че тя носи отговорността за прехвърлянето на Ванс в крилото за групова терапия на затвора, но й беше ясно, че това ще се случи. Когато Амброуз дойде съгласно уговорката за срещата им в Пробационния съвет, където тя ползваше кабинет, когато не беше в „Оукуърт“, служителката в приемната се престори, че чува името на психоложката за първи път. Наложи му се да извади полицейската си карта, преди тя изобщо да признае, че доктор О’Тул работи тук. А това не подобри настроението му.

Кабинетът на Маги О’Тул представляваше малка стаичка на втория етаж с изглед към някогашно кино на отсрещния тротоар, което сега бе превърнато в склад и магазин за килими. Когато Амброуз почука и се отзова на поканата й да влезе, я видя да стои с гръб към вратата, взирайки се през прозореца така, сякаш в света на килимите се случваше нещо изключително. Кабинетът беше претъпкан с книги, папки и документи, но те бяха подредени така, че създаваха впечатление за спретнатост. Въобще не приличаше на нито едно от помещенията, в които бе работил някога Тони Хил.

— Доктор О’Тул? — попита Амброуз.

Бавно, с подчертано нежелание, тя се извърна, за да застане очи в очи с него. Имаше едно от онези хубавички, безхарактерни личица, чиито притежателки винаги оставяха у Амброуз убеждението, че може лесно да се справи с тях. Напомни си, че по времето, когато Одри Хепбърн бе на върха на славата си, бе модно да казват за такива личица „като на елф“. Лицето й беше обрамчено от боядисана в черно коса в хлапашка прическа, която само подчертаваше факта, че тя бе прехвърлила петдесетте.

— Вие трябва да сте сержант Амброуз — каза тя уморено. Ъгълчетата на устата й бяха извити надолу. Червилото не подхождаше на тена й. Амброуз не се считаше за голям познавач, но открай време бе имал добра преценка за това кое отива на една жена и кое — не. Не се замисляше много, когато избираше дрехи или бижута за жена си, а тя като че ли винаги носеше с удоволствие избраните от него неща. Що се отнася до Маги О’Тул, в момента тя явно далеч не изпитваше удоволствие.

„Господи, а кой друг бих могъл да бъда? Тони Хил?“

— Трябва да разговарям с вас…

— За Джако Ванс — прекъсна го тя, довършвайки изречението вместо него. — Мен ли избрахте за изкупителна жертва? Моята кръв ли трябва да се пролее на олтара? Аз ли ще бъда прикована на позорния стълб от „Дейли Мейл“?

— Спестете ми сцените — каза той грубо. — Ако разбирате изобщо нещо от работата си, трябва да сте наясно, че Ванс е опасен. Единственото, което ме интересува, е да го прибера обратно зад решетките, преди да започне да убива отново.

Тя се изсмя иронично и плъзна пръсти по косата си. Лакът на ноктите й беше в същия неподходящ цвят като червилото — от него пръстите й изглеждаха като осакатени.

— Осмелявам се да мисля, че моята квалификация ми дава възможност да преценя по-добре от вас на какво е способен сега Джако Ванс. Знам, че хора като вас трудно могат да разберат това, но дори извършители на ужасни престъпления като Джако са способни да открият пътя към изкуплението.