Вэл Макдермид - Разплата

Амброуз тръгна към вратата, но преди да излезе в коридора спря.

— Надявам се да сте права. Искрено се надявам да е така. Бих бил щастлив, ако се окаже, че в този случай аз греша — потърка врата си, опитвайки се да отпусне скованите си мускули. — Освен това считам, че в това, което казахте, има нещо вярно. Навън действително има хора, с които Ванс още не е приключил отношенията си. Но не ми се вярва той да иска да изкупи вината си пред тях. Мисля, че ще иска да им изкара през носа това, което в неговите очи те са му причинили.

Амброуз не изчака отговора й. Дори остави вратата отворена. Искаше му се да я хлопне с трясък зад себе си, но нямаше да достави на Маги О’Тул това удоволствие.

Пола не беше отишла надалеч. Преди малко, когато видя Карол Джордан да се насочва към нея, тя едва не изпадна в паника, питайки се дали шефката й не бе доловила с помощта на някакво шесто чувство за какво са разговаряли с Тони. Но тъй като тя явно се интересуваше от Кевин, Пола приключи разговора с думите:

— Щом си толкова наблизо, да се срещнем в „Коста“ на Белуедър Стрийт. След пет минути.

И тя изтича навън, преди някой да успее да я попита къде отива.

Сега седеше пред най-голямото кафе лате с нискомаслено мляко, което предлагаше заведението, и чакаше съучастника си. Той не я накара да чака дълго и скоро се отпусна тежко на мястото срещу нея.

— Не искаш ли кафе? — попита тя и се понадигна от стола си.

Тони поклати глава.

— Понякога изборът е прекалено труден — той се намръщи. — Струва ми се, че политиците не са прави. Нямаме нужда от повече възможности за избор, по-добре ще сме с по-малко. Прекалено многото възможности за избор повишават нивото на стреса. Знаеш ли, правени са експерименти. От две групи плъхове, оставени да се развиват иначе при еднакви условия, онези, които са имали по-малко поводи да избират, са живели по-дълго и са били по-здрави.

Понякога Пола се питаше как Карол Джордан съумява да поддържа някакъв вид извънслужебна връзка с него. Обичаят му да започва разговор за първото, което му е дошло на ум, можеше да бъде очарователен, но създаваше сериозни затруднения, когато се налагаше да се говори по същество.

— Имаш ли вече всички файлове? — попита тя.

Той й отвърна с крива усмивка.

— Предполагам. Само че въпросът ти е от онези, на които не можеш да дадеш правилен отговор, нали? Защото ако има файлове, които не съм получил, няма как да зная за тях. Също както когато изнасяш лекция и питаш дали всички те чуват. Очевидно е, че ако не те чуват, няма да отговорят на въпроса ти, тоест ти няма да узнаеш това, което те интересува.

— Тони!

— Извинявай. В момента съм в странно настроение.

Пола го изгледа намръщено.

— Всички знаем, че ти и шефката сте нащрек, защото Джако Ванс може да реши да посегне на някой от вас. Да му се не види, това е известно на всеки, който може да чете. Затова ще проявя малко повече толерантност от обикновено.

Тони прокара пръсти през косата си.

— Не съм навикнал хората да знаят разни неща за мен — отвърна той. — Обаждат ми се някакви журналисти и искат да пиша за тях профили на Ванс. Предполагам, че нямат и най-смътна представа колко скучно нещо е психологическият профил. Дори да проявявах достатъчно интерес, че да отговоря на обажданията им, не бих могъл да превърна това, което върша, в пълнеж за таблоидите. Или дори за вестник като „Гардиън“. Излязох от къщи само защото телефонът ми проглуши ушите. А пък проклетата му Пени Бърджес се изтърси дори пред къщи — той потръпна ужасено. — Човек трябва да е мазохист, за да иска да бъде знаменитост.

— Охранява ли те някой? — попита Пола, обзета от внезапна тревога. Тони действително беше много странна птица, но тя се бе привързала към него през годините. Професията вече й беше отнела един приятел и тя познаваше добре скръбта, причинена от такава загуба. Тогава Тони й протегна ръка, ръка, която я предпази от рухване, и тя все още чувстваше, че му е задължена. Имаше дългове, които никога не можеха да бъдат изплатени.

Тони кимна.

— Така поне ми казаха. От вчера пред нас има паркиран микробус, наблюдават къщата, откакто се прибрах от работа, а един много учтив млад човек ме следи, когато отивам някъде пеш — той направи гримаса. — Вероятно това би трябвало да ме успокои. Но аз не мисля, че Ванс ще се насочи към мен. Обикновеното отмъщение не е в неговия стил. Психиката му е далеч по-изкривена. А какъв точно израз ще има това изкривяване, не знам. Така че за мен е много добре да работя по вашия случай, така имам за какво да мисля, вместо да нервнича — той се вгледа в нея, примигвайки като бухал срещу светлината. — Кажи ми — как е според теб Карол? Как се справя?