Вэл Макдермид - Разплата

Сега вече тя говореше прекалено много, опитваше се да запълни повече време, за да не може Сам да се върне към трудните въпроси.

— Естествено — отвърна той. — Значи двете с Лиан се разбирахте?

Шивон смръщи замислено лице.

— Не бих казала, че сме били приятелки. Всъщност нямаше много неща, които да ни свързват. Но бяхме в добри отношения. Очевидно. Искам да кажа, нали втора година делим едно и също жилище.

— Ами другите двама? И те ли са тук оттогава?

— Джейми и Тара ли? Ами Тара се нанесе заедно с мен. После, около шест месеца по-късно, попита дали Джейми може да дойде да живее с нея. Бяха заедно от три години, а той не харесваше хората, с които живееше тогава. Освен това, откровено казано, беше по-изгодно да делим сметките на четири, вместо на три. Те, разбира се, ползват една стая, затова пък Джейми има право да ползва дневната с предимство, ако се налага да работи у дома.

— А не се ли дразни от това, че е единственият мъж в къща, пълна с момичета?

Шивон изсумтя.

— Че защо да се дразни?

Сам й отправи най-сияйната си усмивка.

— Предполагам, че положението има много повече плюсове, отколкото минуси.

Но преди Шивон да реагира на комплимента на Сам, се хлопна входната врата. Чу се някакъв трясък и в стаята влетяха двама души в непромокаеми костюми за велосипедисти, които разкопчаваха в движение шлемовете си — явно бяха захвърлили колелата си в коридора, което обясняваше трясъка. И двамата заговориха едновременно, когато влязоха, обръщайки се изцяло към Шивон. Хвърлиха само по един поглед към двамата непознати мъже, седнали край масата в кухнята им.

— Скъпа, това е ужасно — гласът беше женски.

— Сигурна ли си, че е Лиан? — това бе казано от мъж. И двамата говореха с южняшки акцент, като говорителите на Би Би Си 4. Тримата се прегърнаха, зашепнаха, после новопристигналите най-сетне се обърнаха към Кевин и Сам.

Дори когато свалиха шлемовете си, Джейми и Тара си останаха стряскащо еднакви. И двамата високи, с широки рамене и тесен ханш, с чорлави, влажни руси коси, тесни, продълговат и лица и остри брадички — на пръв поглед изглеждаха по-скоро като брат и сестра, отколкото като влюбена двойка. При по-внимателен оглед се забелязваха някои съществени разлики. Очите на Тара бяха кафяви, а на Джейми сини. Нейната коса беше по-дълга, но не толкова гъста, скулите й бяха по-високи и по-изпъкнали, устата й — по-широка и с по-плътни устни. Шивон представи новодошлите, после всички насядаха близо един до друг край малката кухненска маса. Джейми като че ли не беше толкова потресен от новината за Лиан, а по-скоро се притесняваше за Тара. От тримата Тара реагира най-тежко на новината. Сълзи блестяха в очите й, тя постоянно вдигаше ръка към устата си и хапеше кокалчетата на пръстите си, докато Кевин разказваше възможно най-пестеливо за смъртта на Лиан.

Кевин изчака всички да насядат и този път той пое инициативата.

— Тъй като очевидно става дума за убийство, нашата първа работа е да проучим последните дни от живота на жертвата. Имаме основания да считаме, че Лиан е умряла онзи ден вечерта. И така, помните ли кога я видяхте за последен път във вторник?

Тримата се спогледаха. Трудно бе да се прецени дали се опитваха да си припомнят отговора или да постигнат някакво мълчаливо споразумение. Но ако се съдеше по отговорите им, надали се бяха договаряли. Шивон бе видяла Лиан по обяд — двете си разделили някакъв специален пържен ориз с изтекла годност, който Шивон донесла от супермаркета, където работела. Следобеда Шивон трябвало да води един семинар, а после отишла на работа, където останала до единайсет вечерта. Джейми работил у дома, а в пет и половина излязъл и отишъл пеш до кварталната кръчма, където продължил да работи до полунощ. По това време Лиан все още била в къщата. Опитвайки се да не се разплаче, Тара обясни, че следобеда била на работа в местния кол център, където работела шест пъти седмично. Прибрала се у дома в седем, но Лиан вече била излязла. Трима приятели дошли на гости и донесли пица малко след осем, и четиримата играли бридж, докато се прибрал Джейми. Алибитата бяха идеални — трябваше да бъдат проверени, но нищо в поведението им не даваше и най-малък повод за подозрение. Не избягваха погледа на събеседника си, езикът на жестовете им не будеше съмнение, не се колебаеха, когато цитираха имена и телефонни номера.

Следователно не тук се криеше поводът за притеснението на Шивон.

— Чудя се как намирате време да учите — поде Кевин, сякаш поддържаше обикновен разговор. — Виждам как растат децата ми и започвам да се плаша, като помисля колко трудно ще им бъде в университета.