Вэл Макдермид - Разплата

— Искаш да кажеш, че не се дразниш от това, което каза този глупак Спенсър?

— Дразня се, но нямам намерение да си губя времето, мислейки за това. И те съветвам да постъпиш по същия начин. Ние двамата с рижия ми приятел ще им покажем как се води разследване на убийство. А това е най-доброто отмъщение, приятелю.

— Аз съм офицер от полицията — каза спокойно Карол. Тони долавяше потискания гняв, на който тя не позволяваше да излезе на повърхността. — Винаги съм съпроводена от полицейски ескорт — имам предвид хората от собствения си екип.

Настана дълго мълчание. Тя сви устни и видимо изправи рамене.

— Не, разбира се, че те не влизат вкъщи с мен. Но предполагам, че вие ще осигурите охрана за доктор Хил?… Неговата къща е разделена на два апартамента. Той живее на горния стаж, а аз — на долния. — Тони можеше да предположи какво усилие струваше на Карол да коментира подробности от личния си живот пред Пиърс Ламбърт. — Нима един и същи екип не е в състояние да наблюдава две врати в една и съща сграда? Доколкото знам, сега на всички ни се налага да избягваме излишни разходи? — Отново мълчание. Карол започна да барабани с пръсти по бюрото и притвори очи. — Благодаря, господин Ламбърт.

Разговорът приключи.

— Шибани бюрократи — каза Карол.

— Кажи ми, че си приела да ти осигурят охрана — каза Тони.

— Бих ти го казала, но би било лъжа. Помести се, за да мога да стигна до шкафа.

Тони послушно плъзна стола си встрани, за да може тя да бръкне в чекмеджето, където се намираше тайникът й с водката. Карол извади една бутилчица и я плисна в чашата с кафе, с която бе влязла в кабинета. Седна на посетителския стол и го загледа мрачно.

— Е? Нали чу какво казах. Погледни само навън — тя посочи към външното помещение отвъд стената с щорите. — Тук е тъпкано с ченгета, няма как Ванс да се добере до мен, докато съм на работа.

— Той е успял да се измъкне от затвора, без някой да го спре. А сега изглежда, че се е изпарил. Добро постижение за мъж с добре познато лице и изкуствена ръка.

— За бога, Тони! Ванс няма да влезе тук и да ме убие. А когато съм у дома, хората, които ще охраняват теб, могат да хвърлят по едно око и на мен. Може ли сега да престанем да говорим за това?

Тони сви рамене.

— Щом така искаш.

— Искам.

— Добре — той се взря в компютъра и започна да затваря страниците, които вече беше минимизирал, когато Карол влезе, за да говори с Ламбърт. Само това липсваше, тя да разбере по какво работи той. — В такъв случай смятам да се прибера у дома. Пиърс каза, че моите ангели хранители ме чакали долу в приемната. Така че занапред няма да се налага да вися тук.

— Няма да се бавя много. Искаш ли да ме почакаш и да се приберем заедно?

Той поклати глава и стана.

— Колата ми е тук. А пък ме чака и много работа.

„Работа, която би те вбесила сериозно“.

— О! — възкликна Карол учудено. — А пък аз си мислех, че ще можем да поговорим за преместването. За моето преместване. Трябва да реша какво да правя с излишните мебели. Защото твоята къща е напълно обзаведена, а има само едно-две неща, които бих искала да взема със себе си. Най-вече леглото си. Обичам това легло.

Тони се усмихна.

— Вземи го със себе си тогава. Онова в твоята стая така или иначе е направо чудовищно. Мога да го продам, или да го подаря, или да го сваля в гаража, за да има какво да сложа в стаята, когато ти дойде до гуша да живееш с мен и поискаш отново да останеш сама.

Той и хвърли плах, тревожен поглед, очаквайки тя да каже нещо, което да го успокои.

Тя разроши с пръсти косата си — и без това разчорлена, сега вече кичурите й щръкнаха на всички страни.

— Не ми се вярва да се стигне дотам — и нейната усмивка беше неуверена. — В продължение на много години и двамата правехме много малки крачки един към друг. Нито един от нас не предприема нещо по отношение на другия, ако не е стопроцентово сигурен в изхода. Не виждам как това би могло да свърши зле.

Той стана и заобиколи бюрото, за да постави ръка на рамото й.

— Няма да го допуснем. Ще повикам човек от антиквариата да оцени леглото. А сега тръгвам. Десет часа е и съм капнал. Ще поговорим утре, искаш ли?

Тя постави ръка върху неговата.

— Добре.

— Знам, че според теб преувеличавам — каза той, отдръпна се от нея и тръгна към вратата. — Но знам и на какво са способни хора като Ванс. Отне ни толкова дълго време да стигнем дотук, не бих понесъл да те загубя сега.

После излезе.

Ванс се стресна и се събуди. Сърцето му биеше до пръсване, всички негови сетива бяха нащрек. За миг не можа да се сети къде се намира, замята се в голямото легло и се оплете в непривичната пухена завивка. После забеляза колко тихо е около него и си спомни. Не беше на мястото, където очакваше да се събуди. Много мили го деляха от килията му в затвора „Оукуърт“. Намираше се във Винтън Удс, в къща, която бе собственост на фирма, регистрирана на Каймановите острови, чийто единствен директор бе Патрик Гордън — на това име бе издаден един от паспортите в куфарчето, което му беше донесъл Тери.