Вэл Макдермид - Разплата

Това беше моментът за действие на всички престъпници, полагащи усилия да не привлекат вниманието на ежедневници като „Дейли Мейл“: трафиканти на хора, чиновници, от дали се на злоупотреби, убийци на проститутки. Повечето престъпници вероятно се стремяха към това. Но шофьорът на тойотата се дразнеше. Той държеше да му обърнат внимание. Ако вестниците и телевизиите не отразяваха делото му, какъв смисъл имаше да върши всичко това? Можеше да не си дава толкова труд.

Как бе възможно ченгетата да не са забелязали какво става? Може би трябваше да започне да прави снимки на жертвите си, на които ясно да се вижда неговата запазена марка. Представителите на медиите щяха да връхлетят веднага, щом подобни снимки се озовяха на бюрата им. Тогава вече ченгетата щяха да бъдат принудени да се стегнат и да обърнат внимание на стореното от него.

Флечър подкара колата бавно из Темпъл Фийлдс, кварталът на червените фенери в Брадфийлд. Онези от нравствената полиция го бяха поразчистили през последните години, гей общността бе превзела цели улици, и тук вече много по-рядко се предлагаше секс на открито в сравнение с миналото. Проститутките работеха по масажни салони, сауни, или в явни бардаци. Някои пък се преместваха в други части на града, като например край магистралата, водеща към летището и зад новостроящата се болница.

Движението по Кампиън Уей беше натоварено, което го устройваше. Обикновено нямаше толкова коли толкова късно през нощта. Но от прозорците на някои коли се развяваха жълти шалчета, поради което Флечър стигна до извода, че „Брадфийлд Виктория“ сигурно бяха спечелили мача тази вечер. Помнеше смътно, че са в Лига Европа, турнир, за който момчетата в местната кръчма казваха иронично: „Четвъртък вечер, пети канал. Нещо, което не е точно футбол“. Не разбираше коментарите им, но можеше да прецени, че са присмехулни. Често се случваше да не схване смисъла на разговорите на мъжете в кръчмата или на мястото, където работеше, но пък знаеше, че най-добрият начин да прикрива действителната си същност бе да скрива недоумението си и да се държи като човек, който не говори много, но разбира всичко. Това поведение му бе вършило добра работа през годините. Помогна му да заблуди Марго достатъчно, та да съумее да я направи своя. А когато заблудата престана да действа — е, той успя да се справи с положението и то така, че последиците да не му се отразят, и така и не му се наложи да дава обяснения, защото никой не поиска това от него.

Докато колите се движеха бавно по двупосочната улица, Флечър оглеждаше всяка жена, покрай която минаваше и която би могла да бъде проститутка. Това не беше произволно търсене; той знаеше отлично точно какво му трябва. Всъщност не очакваше да извади късмет тук, в периферията на Темпъл Фийлдс. Предполагаше, че тази вечер ще се наложи да хвърля мрежата си на повече места.

Но точно когато колите започнаха да се движат по-бързо, той видя точно това, което му трябваше. Невъзможно беше да спре, затова зави при първа възможност вляво, намери място, където паркирането не беше абсолютно категорично забранено и тръгна обратно. Желанието му да затича беше толкова силно, че го прониза като болка, подобна на онази, която изпитва човек, когато му се пикае отчаяно. Но последното, което му трябваше, бе да привлече нечие внимание. Затова продължи да върви бързо, надявайки се, че ще я види, когато завие зад ъгъла.

Да, тя беше там. Не можеше да се е заблудил, въпреки че я виждаше в гръб. Очевидно беше излязла на работа. Можеше да прецени по походката й полюшваше бедра, полуизвърната към преминаващите коли, смехотворно високите й токчета караха мускулите на прасците й да се свиват като топки.

Той чувстваше как кръвта шуми в ушите му. Имаше чувството, че зрителното му поле се размазва по периферията, така че можеше да вижда ясно единствено нея. Копнееше за нея. Желаеше до болка да я откъсне от мръсотията и порока, в които бе затънала. Нима не съзнаваше колко опасно е по тези улици?

— Моя — прошепна той тихо, забавяйки крачка, за да не върви по-бързо от нея. — Моя.

Алвин Амброуз преглеждаше поредния доклад, който не допринасяше с нищо за намирането на Джако Ванс. Инспектор Стюарт Патърсън се отпусна на стола срещу него и въздъхна. Изражението му напомни на Амброуз на по-малката му дъщеря, Ариел, която очевидно превръщаше цупенето в своя специалност и се стремеше да постигне в нея съвършенство.

— Това шибано издирване не води доникъде — каза Патърсън. — Защо не можете да го откриете?