Вэл Макдермид - Разплата

— Ами ти, Джейми? Такива неща могат да представляват интерес по-скоро за един мъж — каза Сам.

— Не съдете за мен по себе си — каза Джейми с присмехулен тон и направи презрителна гримаса.

Сам се засмя тихо.

— Не го правя. Именно затова предположих, че може да знаеш. Тара, ти каза, че заведението било край летището. Помниш ли как разбра това?

Тара се намръщи и потърка бузата си с ръка. Няколко мига всички мълчаха в очакване, после тя каза:

— Тя ме попита дали знам къде около летището има паркинг за колела. Беше намерила евтин полет до Мадрид, но в много ранен час. Каза, че предпочитала да отиде на летището направо от работа, защото с колелото щяла да стигне за петнайсет минути — когато се усмихна. Сам започна да разбира с какво е привлякла Джейми. Цялото й лице грейна и за първи път, откакто беше дошла, пролича, че общуването с нея може да бъде удоволствие. — Следователно това място трябва да е било на не повече от две мили от летището.

— Благодаря, ще проверим. А можете ли да се сетите за някой друг, с когото Лиан е била по-близка? Някой от колегите й от специалността? Някой от преподавателите?

Те отново се спогледаха.

— Беше доста общителна, но не разполагаше с много свободно време. Като всички нас — допълни Тара със съжаление. — Не си спомням някакъв конкретен човек, но знам, че тя висеше много във Фейсбук. Имаше много приятели в Испания.

— Знам паролата й — намеси се Шивон. — Един път, когато беше в Испания, не можа да влезе онлайн и ми прати съобщение с паролата, за да кача нещо на страницата й във Фейсбук. Паролата беше LCQuixote.

— Може ли да ми я запишеш? — Сам плъзна бележника си по масата. — А и някоя снимка би ни свършила работа, ако имате нейни.

Джейми се изправи.

— Имам някои на компютъра. Да ви разпечатам ли няколко?

След няколко минути той се върна с няколко снимки, разпечатани на лист с формат А4. На едната се виждаше Лиан в тясна лъскава блуза с презрамки. Вдигнала чаша към обектива, тя се смееше, отметнала глава. На фона имаше доста хора, очевидно купонът беше в разгара си. Джейми посочи снимката.

— Това е на рождения ми ден миналата година, тук, вкъщи.

Имаше две снимки, явно направени в кухнята. На тях тя се беше облегнала на хладилника, с развлечена тениска и джинси. На едната се плезеше на снимащия. На последната Лиан стоеше до колелото си, усмихната, със свободно пусната коса и шлем в ръка.

— Тук е снимана преди две седмици — каза той. — Тъкмо се беше прибрала от библиотеката. Изпробвах камерата на новия си телефон. Достатъчни ли са тези снимки?

Кевин кимна.

— Ще бъде добре, ако ни ги изпратиш на мейла — беше почти убеден, че са успели да измъкнат всичко, което знаеха съквартирантите на Лиан, затова извади визитните си картички и подаде на всеки по една. — Тук е мейлът ми. Вероятно ще се наложи отново да разговаряме с вас — каза той. — А ако междувременно се сетите за още нещо, ни се обадете.

Каза го, макар да не очакваше нещо подобно да се случи.

На улицата, докато отиваха към колата, Сам се закиска.

— Какво толкова смешно има? — попита Кевин.

— Представих си как дръвниците на инспектор Спенсър биха се справили с този разговор. Натъкнат ли се на нещо по-необичайно, като например проститутка, която готви докторантура, съвсем биха оплели конците.

Кевин се намръщи.

— Той е абсолютен боклук.

Сам сви рамене.

— Той просто каза гласно това, което много хора си мислят. В известен смисъл бих предпочел да си имам работа с такива като Спенсър. По-добре да си наясно срещу какво си се изправил, отколкото да общуваш с лицемери, които се преструват, че тези неща нямат значение за тях. А дълбоко в себе си те презират. Нали знаеш колко обичам да танцувам?

Кевин знаеше. Това бе една от по-учудващите черти на Сам, съчетаваща се странно с безогледната му амбиция и способността му да бъде верен почти изключително само на себе си, но така си беше.

— Да — каза той, отключи колата и седна зад волана.

Сам се разположи до него, като преди това придърпа панталона си нагоре, за да не се деформира на коленете.

— Понякога, когато каня дама на танц, бяла жена, тя просто ме изглежда и казва направо „Не танцувам с чернокожи“. За миг ти изкарва въздуха, защото повечето хора вече не казват такива неща. Но това е по-честно, разбираш ли. Много повече се вбесявам, когато поканя бяла жена на танц, а тя измисля някакъв начин да се измъкне, казва, че й е много горещо, или че е уморена, или че чака да й донесат питие. А после, пет минути по-късно, я виждам на дансинга с някакво дърво. Тогава ми иде да й кажа нещо, от което наистина ще я заболи, нещо такова, което ще я накара да плаче по целия път, докато се прибере у дома.