Вэл Макдермид - Разплата

— А аз не ти ли харесвам? — попита Тони. Повдигнатите му вежди намекваха лекичко за двусмислието във фразата, но на Карол тези номера не й минаваха.

— Този вариант би бил разумен, ако действително искаме бързи резултати — тя посегна към бутилката и напълни отново чашата си. — Но няма начин да ми позволят да похарча толкова пари.

— Ами ако не ти струва нищо?

Карол се намръщи.

— Казвала съм ти го и преди. Отказвам да се възползвам от личните ни отношения…

— Каквито и да са те…

— Каквито и да са те. Ти си професионалист. Когато ползваме експерти, които не са на служба в полицията, е редно да им плащаме за услугите.

— „Работникът заслужава своята заплата“ 3 3 Първо послание на св. ап. Павла до Тимотея, 5:18 — Б.пр. — цитира той, смекчавайки мрачния си тон с крива усмивка. — Обсъждали сме го и преди, и явно никой от нас няма да отстъпи. Аз казвам едно, ти разбираш друго — той махна с ръка, сякаш пропъждаше насекомо. — Струва ми се, че има начин да уредим нещата така, че аз да си получа хонорара и ти да се възползваш от експертните ми способности.

Карол пак се намръщи.

— И как си представяш тази работа?

Тони потупа носа си отстрани в стария жест, подсказващ, че пази нещо в тайна.

— Трябва да си поговоря с един човек в Министерството на вътрешните работи.

— Тони, може би си пропуснал да забележиш, но правителството се смени. Пари няма. Няма дори за абсолютно необходими неща, камо ли пък за луксозни артикули като например психолози профайлъри.

Карол въздъхна раздразнено.

— Знам, че според теб живея на друга планета, Карол, но това вече ми е известно — той направи тъжна клоунска гримаса, подчертаваща бръчките, които професията бе вдълбала в лицето му. — Но моят човек в министерството е над дребните политически ежби. И струва ми се, мога да кажа, че ми е длъжник — Тони помълча за миг и отклони поглед към левия ъгъл на тавана. — Да, така е — поизмести се, сядайки така, че да гледа Карол право в лицето. — Преди доста години ние положихме началото на нещо в този град. Рийки е прав. Трябва да си тръгнеш, озарена от слава. И аз трябва да вървя редом с теб, както беше първият път.

Зазоряваше се, а той не беше спал. Но Джако Ванс пулсираше от напрежение, у него нямаше следа от умора. Вслушваше се в дребните шумове в събуждащото се крило на затвора, наслаждавайки се на мисълта, че днес за последен път ще започне по принуда деня в обществото на толкова много хора. През няколко минути поглеждаше часовника на Колинс, очаквайки точния момент, в който трябваше да стане и да започне деня. За всичко това му беше необходимо да се съобразява с психиката на друг човек. Колинс би бил нетърпелив, но не прекалено. Открай време Ванс имаше точна преценка за времето — това помогна много за успеха му като спортист. Но днес от тази точна преценка зависеше много повече от някакъв си медал.

Когато прецени, че е настъпил най-подходящият момент, той стана от леглото и се упъти към тоалетната. Отново прокара електрическата самобръсначка по главата и брадичката си, после нахлузи износените джинси на Колинс и развлечената му тениска. Каза си, че татуировките изглеждат идеално.

А и нали хората виждаха онова, което очакваха да видят. В отсъствието на спорни обстоятелства човек с татуировките и дрехите на Колинс би трябвало да бъде приет като Колинс.

Минутите се влачеха. Най-сетне нечий юмрук заблъска по вратата на килията, и някой подвикна:

— Колинс? Стягай се, време е да тръгваме.

Когато вратата се отвори, надзирателят вече беше насочил вниманието си другаде — заслушал се беше в някакъв спор по-надолу по коридора за резултатите от снощните мачове. Това го интересуваше повече от човека, който излезе от килията. Ванс познаваше надзирателя — Джарвис, един от редовната дневна смяна. Той беше сопнат и раздразнителен, но никога не проявяваше особен интерес към хората, които трябваше да наблюдава. Дотук добре. Надзирателят погледна разсеяно през рамо към него и тръгна първи, водейки го надолу към фоайето. Ванс отстъпи малко, докато първата врата се отваряше с дистанционно управление, наслаждавайки се на силното изщракване на металното резе, отскачащо встрани. Последва надзирателя през малката вратичка, опитвайки се да диша спокойно, докато едната врата се отваряше, а другата се затваряше.

Сега вече бяха вън от терапевтичното крило, прекосяваха централната административна сграда на път към изхода. В опит да се успокои, отклонявайки мислите си, Ванс се запита как някой би избрал работа в помещения, където стените имаха болезнено жълтеникав цвят, а металните части бяха боядисани в сивия цвят на бойни кораби. Би трябвало да си лишен от всякакъв вкус, за да прекарваш дните си тук, без да затънеш в жестока депресия.