Вэл Макдермид - Разплата

Още една малка вратичка — и ето че стигнаха до последното препятствие. Двама отегчени на вид служители седяха зад дебели стъклени прегради, наподобяващи гишето в банка, с пролуки, през които се подаваха документите. Джарвис кимна на онзи, който седеше най-близо — кльощав, ниско подстриган млад мъж с нечиста кожа на лицето.

— Тук ли е жената от социалните служби, която трябва да придружи Колинс? — попита той.

Надали, каза си Ванс. Не и ако всичко се бе развило по план. Малко жени биха дошли навреме на работа, ако в три часа през нощта ги е разбудил опита на някакъв човек да проникне с взлом в дома им. Особено ако предполагаемият крадец или изнасилвач се е постарал да среже и четирите гуми на колата й и да прекъсне кабела на стационарния й телефон. Жената бе имала късмет. Ако самият Ванс трябваше да свърши тази работа, вместо да я поверява другиму, би прерязал гърлото на кучето й и би приковал трупа му на вратата й. Имаше неща, които не би трябвало да се възлагат на странични изпълнители. Надяваше се онова, което бе успял да организира, да се е оказало достатъчно. Горкият Джейсън, как ли щеше да се справи през първия си ден в отпуск без подкрепата на познат човек?

— Не — отвърна мъжът зад гишето. — Днес няма да идва.

— Какво? — изпъшка Джарвис. — Как така няма да идва?

— Лични проблеми.

— И какво да правя аз с него? — Джарвис посочи с глава към Ванс.

— Отпред чака такси.

— Да тръгне с такси? Без никой да го съпровожда? — Джарвис поклати глава с гримаса на демонстративно съмнение.

— А какво друго можеш да направиш? И без това през деня няма да го съпровожда никой. Значи ще остане сам малко по-рано, това е всичко.

— Но нали някой трябва да му даде предварително упътване? Нали се предполага, че социалният работник се заема с ориентацията му?

Ниско подстриганият изстиска една пъпка, огледа ноктите си и отново сви рамене.

— Това не е наш проблем, нали? Говорихме със заместник-началника и той каза, че всичко е наред. Каза, че Колинс не давал повод за безпокойство — той погледна към Ванс. — Приемаш ли този вариант, Колинс? Иначе ще трябва да отменим отпуска ти.

Ванс сви рамене, без да отклонява поглед.

— Защо да не тръгна, след като вече съм тук.

Много беше доволен от начина, по който произнесе думите. Според него възпроизведе съвсем прилично маниера на Колинс. И което беше по-важно, гласът му съвсем не звучеше като неговия собствен. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, както бе виждал Колинс да прави хиляди пъти, и се изгърби леко.

— Искам да се отбележи, че това не ми харесва, без значение какво е казал заместник-началникът — измърмори Джарвис, докато превеждаше Ванс през турникета, отвъд който започваше външният свят. Бутна вратата и Ванс излезе след него на тротоара край едно шосе. Поизносена шкода чакаше край бордюра, дизеловият двигател боботеше. Ванс долови лепкавия мирис на изгорелите газове от мръсния ауспух като дразнеща нотка в чистия утринен въздух — съчетание, което не бе помирисвал от много дълго време.

Джарвис отвори вратата на мястото до шофьора и се приведе навътре в колата.

— Откарваш го до фабриката „Ившъм“, ясно ли е? Само дотам. Не ме интересува дали ще каже, че получава някакъв шибан сърдечен пристъп и трябва да отиде в болницата, или че ще се насере, ако не му намериш незабавно тоалетна. Не се обяснявай, прави това, което ти е казано. Отивате в „Ившъм“.

Шофьорът го погледна озадачено.

— Спокойно, приятел — отвърна той. — Ще вземеш да получиш удар. Знам си работата — после изви врат, за да може да погледне зад гърба на Джарвис. — Влизай, приятел.

— Отпред, че шофьорът да те вижда какво правиш.

Джарвис отстъпи, за да може Ванс да се мушне на мястото до шофьора. Той се пресегна за колана с изкуствената си ръка, надявайки се, че евентуална несръчност ще бъде отдадена на факта, че дълго време не е сядал в кола.

— Не искам да чувам, че си създавал проблеми, Колинс — каза Джарвис и затвори вратата с трясък. В купето се носеше смесена миризма на синтетичен боров ароматизатор и кафе.

Таксиметровият шофьор, пораздърпан мъж с азиатски произход, надхвърлил трийсетте, се позасмя, докато потегляше.

— Май не е в добро настроение.

— Какво ти настроение, това е постоянното му състояние — отвърна Ванс. Сърцето му биеше до пръсване. Чувстваше как по гърба му се стича пот. Не можеше да повярва. Беше излязъл през вратата на затвора. И с всяка изминаваща минута се отдалечаваше все повече от затвора на Нейно Величество „Оукуърт“ и се приближаваше все повече към своята мечта за свобода. Да, все още имаше ред препятствия между него и стека за вечеря, но най-трудното беше минало. Припомни си отдавнашното си убеждение, че е орисан да успява във всичко. Годините, прекарани в затвора, бяха просто едно прекъсване на естественото му състояние, но не и негов край. Зарът отново се беше търкулнал в негова полза.