Вэл Макдермид - Разплата

Ванс се усмихна в мрака. Възнамеряваше много скоро да ги отърве от необходимостта да правят предположения.

Маркираната полицейска кола зави бавно съгласно инструкциите на Карол.

— Третата къща отляво — каза тя. Гласът й прозвуча като уморена въздишка. Беше оставила Пола на местопрестъплението, след като се убеди, че всичко ще бъде извършено съгласно изискванията на отдела за разследване на особено тежки престъпления. Карол нямаше проблем с прехвърлянето на отговорност, не и с екип от специално подбирани професионалисти като нейния. Запита се дали ще може да разчита на подобен лукс в Уест Мърсия.

— Госпожо? — обади се предпазливо шофьорът, флегматичен двайсет и няколко годишен полицай от службата за контрол на движението.

Карол си наложи да се съсредоточи.

— Да? Какво има?

— Пред третата къща отляво има паркирана кола, в която седи някакъв човек. Като че ли е облегнал глава на волана — отвърна шофьорът. — Искате ли да кажа да проверят номера в нашата база данни?

Когато се изравниха с колата, Карол погледна през прозореца. Изненада се, но не беше чак шокирана, когато видя Тони, облегнал се напред на волана, както бе казал шофьорът.

— Няма нужда да обременяваме компютрите — каза тя. — Знам кой е.

— Има ли нужда да си поговоря с него?

Карол се усмихна.

— Благодаря, не е необходимо. Напълно безвреден е.

Това не отговаряше изцяло на истината, но в по-тесния смисъл на думата, доколкото това засягаше полицая, беше прилично близо до нея.

— Вие решавате — каза той, зави пред колата на Тони и спря. — Лека нощ, госпожо.

— Лека нощ. Няма нужда да чакате, ще се справя.

Карол излезе от колата и се върна назад до колата на Тони. Изчака полицейската кола да се отдалечи, после отвори вратата от другата страна и влезе в колата. Изщракването при затварянето на вратата накара Тони да трепне и да изохка, като че ли някой го беше ударил.

— Какво, да му се не види… — започна той. Гласът му прозвуча уплашено и объркано. Завъртя глава наляво–надясно, опитвайки да се ориентира. — Карол? Какво…

Тя го потупа по ръката.

— Намираш се пред къщата си в Брадфийлд. Беше заспал. Прибрах се от работа и те видях. Предположих, че си нямал намерение да прекараш цялата нощ, дълбоко заспал в колата.

Той потри лице с ръце, сякаш се миеше, а после се обърна към нея и я погледна удивено, с широко отворени очи.

— Слушах едно предаване. Великолепната доктор Гуен Ашхед от затвора за психичноболни престъпници „Броудмур“ коментираше начините, по които да се справяме с катастрофалното състояние на нашите пациенти. Когато стигнах дотук, записът още не беше свършил и аз реших да го изслушам докрай. Не мога да повярвам, че съм заспал, тя говореше по-разумно от всички, които съм слушал напоследък — той се прозя и се поразтърси. — Колко е часът?

— Минава три.

— Божичко! А аз пристигнах малко след полунощ — той потръпна. — Наистина съм премръзнал.

— Нищо чудно — Карол отвори вратата. — За теб не знам, но аз се прибирам.

Тони излезе припряно от своята врата и застана до нея пред дворната порта.

— А защо се прибираш у дома след три? Искаш ли да пийнеш нещо? Вече се разбудих напълно.

Карол си каза, че понякога той се държи като малко дете. Изведнъж бе обзет от неудържимо любопитство.

— Ще дойда за едно питие преди лягане — каза тя и тръгна след него към централния вход, а не към страничния, водещ към самостоятелния й апартамент на приземния етаж.

Вътре къщата излъчваше хлад, както става с помещенията, останали пусти за повече от няколко часа.

— Включи печката в моя кабинет, тя загрява по-бързо от онази в дневната — каза Тони, упътвайки се към кухнята. — Вино или водка?

Познаваше я достатъчно добре, за да си дава труд да предлага нещо друго.

— Водка — подвикна тя и приклекна, за да се пребори със запалването на газовата печка. Не помнеше колко пъти вече му беше предлагала да я занесе на ремонт, за да не се налага да полагат такива усилия всеки път, когато я палят. Сега вече това нямаше значение. Само след две седмици продажбата на тази къща и на апартамента й в нея щеше да бъде факт, и той щеше да си има проблеми за пренебрегване, свързани с цяла нова къща. Но новите проблеми нямаше да имат възможността да се превърнат в постоянни, вбесяващи дразнители. Защото тя щеше да живее в същата къща, а Карол не търпеше подобни дразнещи гадории.

Печката най-сетне се запали, точно когато Тони се върна с бутилка руска водка, бутилка калвадос и две чаши, които изглеждаха така, сякаш ги беше получил като подарък в някоя бензиностанция през осемдесетте години на миналия век.