Вэл Макдермид - Разплата

Най-важната част от трансформацията му все още предстоеше. Пресегна се към полицата с книги над масата и смъкна една голямо форматна книга. Беше рядко издание, малотиражен албум с репродукции на литографии от съвременни руски художници. Нито Ванс, нито затворникът, който поначало обитаваше тази килия, имаха интерес към живописта; за тях стойността на книгата се изразяваше в това, че отпечатъците бяха правени на особено плътна хартия, толкова плътна, че страниците можеха да се срязват и в тях да се скриват тънки листчета с ваденки за временни татуировки.

Рисунките възпроизвеждаха старателно татуировките, които Ванс беше заснел с вкарания си контрабандно смартфон. Те повтаряха съвсем точно сложните и яркоцветни фигури, покриващи ръцете и шията на Джейсън Колинс, човекът, който понастоящем спеше в леглото на Ванс. Защото сега Ванс не нощуваше в собствената си килия. Инсценираното от него отклоняване на вниманието бе свършило отлична работа.

За целта не му беше потребно нещо повече от една снимка на съпругата на Деймън Тод, притиснала се в брата на Кеш Костело в някакъв бар. Ванс я беше подхвърлил небрежно на масата за пинг-понг, когато мина през нея по време на часа, посветен на социализиране на затворниците същата вечер. Нямаше начин да не последва онова, което бе запланувал — някой бе взел снимката и бе съобразил незабавно какъв е потенциалът й. Последваха присмехулни подвиквания и намеци, докато, както можеше да се предвиди, накрая Тод избухна и се нахвърли върху Костело. За тях двамата това означаваше край на престоя в терапевтичното крило — едно неовладяно избухване провали всичко, което бяха постигнали с доброто си поведение. Не че Ванс го беше грижа. Никога не се беше замислял за щетите, които нанасяше като страничен ефект от действията си.

Важното беше, че в настъпилата суматоха вниманието на надзирателите в това крило се отклони за достатъчно дълго време, та Ванс и Колинс да успеят да си разменят килиите. Когато всичко се успокои и надзирателите се заеха да правят последната за деня обиколка на килиите, те двамата вече бяха изгасили лампите в килиите си и се преструваха на дълбоко заспали. Нямаше никаква причина някой да заподозре, че те двамата не са на местата, на които би трябвало да бъдат.

Ванс стана и пусна студената вода да тече в умивалника. Откъсна първата предварително подготвена страница и измъкна фолиото от двата листа, между които беше скрито. Натопи тънкия пластмасов лист в умивалника и когато ваденката започна да се отделя, той се зае да я поставя старателно върху изкуствената си ръка. Работата вървеше бавно, но далеч не беше толкова трудна, колкото поставянето на ваденката върху здравата ръка. Да, изкуствената ръка наистина беше забележителна. Но онова, което бе в състояние да прави, бе все пак доста далеч от фино контролираната моторика на една истинска, жива ръка. А сега всичко зависеше от съвършеното изпипване на подробностите.

Когато приключи, главата му се беше изпотила и тънки струйки пот се стичаха по гърба и от двете страни на торса му. Беше направил всичко по силите си. Ако го поставеха редом с Колинс, щеше да е лесно да се прецени кои татуировки са истински и кои — фалшиви, но освен в случай че нещата се оплескаха ужасно, нямаше вероятност това да се случи. Ванс взе очилата — точно копие на очилата на Колинс, поръчано от помагача му навън — и ги сложи. Светът около него се люшна и се замъгли, но не толкова, че да не може да се справи. Диоптрите не бяха толкова много, като на стъклата от очилата на Колинс, но една повърхностна проверка би доказала само, че не са обикновено стъкло. Детайлите — най-важното нещо бяха детайлите.

Той притвори очи и призова в паметта си носовия акцент на Колинс, който по произход беше от Мидландс. За Ванс това беше най-трудната част от преобразяването. Никога не бе имал особен талант да се въплъщава в чужд образ. Стигаше му и собственият. Но този път трябваше да изгуби себе си, прикривайки се зад чужд глас. Щеше да се опита да говори възможно най-малко, но трябваше да бъде нащрек, за да не отговори със собствения си топъл глас и стандартно произношение. Припомни си онази сцена от „Голямото бягство“, в която героят, чиято роля се изпълнява от Гордън Джексън, се издава с автоматичната си реакция, когато го заговарят на английски. Ванс трябваше да се справи по-добре. Не можеше да си позволи да се отпуска, нито за миг. Не и докато не се озовеше навън, на свобода.