Вэл Макдермид - Разплата

— На телефона Рийки, началник на Северната полицейски участък — каза рязко нечий глас.

Карол не познаваше Рийки, но очевидно поводът беше сериозен, след като толкова важна клечка беше на работа толкова късно вечерта.

— С какво мога да бъда от полза, сър?

— Попаднахме на нещо, което според мен е изцяло по вашата част — каза Рийки. — Прецених, че ще е най-добре да ви въведа незабавно, докато местопрестъплението е все още съхранено.

— Такива местопрестъпления обичаме — заяви Карол. — Но нали знаете, че екипът ми приключва с дейността си.

— Разбрах, че работите до определения за разпускането ви срок — отвърна Рийки. — Но все пак все още сте на линия, нали? Казах си, че може да ви се иска да си опитате силите за последен път с нещо специално.

Тя не би подбрала точно тези думи, но разбираше какво има предвид Рийки. Всички осъзнаваха разликата между редовите битови убийства и разправата между престъпници — а огромният процент от случаите за разкриване бяха именно такива — и другите убийства, които подсказваха, че си имат работа с болен ум. Случаите, в които изобщо можеше да се говори за някаква загадъчност, бяха относително редки. Затова и Карол си каза, че всъщност не е толкова странно да използваш определение като „специално“ за едно убийство.

— Пратете ми съобщение с описание как да стигна до мястото и аз ще дойда колкото е възможно по-бързо — отвърна тя, прибра непрегледаните папки и затвори чекмеджето с крак.

Погледът й падна на празната чаша. Технически погледнато, беше надхвърлила границата. Чувстваше се напълно способна да шофира, но през кариерата си бе чувала безброй пъти същите тези думи от протестиращи пияници по участъците. От друга страна, предпочиташе да не се появява сама на местопрестъплението. Ако щяха да поемат случая, определени действия трябваше да бъдат предприети още там, на място, а това не беше най-разумният начин, по който да употреби времето и способностите си. Започна да прехвърля мислено хората от екипа си. От двамата сержанта Крис Дивайн напоследък бе работила прекалено често до късно, подготвяйки документите по едно особено важно дело; Кевин Матюс пък празнуваше някъде годишнина от сватбата си. Рийки като че ли не беше особено притеснен, следователно нямаше повод да му проваля възможността да прекара приятна вечер в заведение, което му се случваше толкова рядко. Оставаха редовите детективи. Стейси Чен винаги се чувстваше по-комфортно сред машини, отколкото сред хора, а Карол все още беше убедена, че Сам Еванс се вълнува повече от собствената си кариера, отколкото от жертвите, в чието име те работеха; оставаше Пола Макинтайър. Докато набираше номера на Пола, Карол призна пред себе си, че при всички случаи би се обърнала към нея.

Има неща, които никога не се променят, мислеше си Пола. Като прилива на адреналин, докато шофираше към местопрестъпление. Всеки път чувстваше това вълнение, пулсиращо в кръвта й.

— Съжалявам, че се наложи да те измъкна от къщи — каза Карол.

Не го мисли наистина, каза си Пола. Все пак Карол открай време умееше да убеди хората си, че не приема труда им като нещо, което се разбира от само себе си. Пола не откъсна очи от пътя. Шофираше със скорост, значително надхвърляща допустимата граница, но не надвишаваше собствените си възможности. Никой не би искал да го помнят като едно от онези ченгета, премазали невинен човек в бързината си да стигнат до някой покойник.

— Няма проблем, шефе — отвърна тя. — Елинор е на повикване, затова бяхме решили да прекараме една спокойна вечер у дома. Играехме „Скрабъл“ и си бяхме поръчали нещо за ядене.

Карол не беше единствената, която се опитваше да не разваля настроението на околните.

— Все пак…

Пола се ухили.

— Така или иначе щях да загубя играта. За какво става дума?

— Рийки не говореше по полицейската линия, затова не навлезе в подробности. Единственото, което знам, е, че според него ние сме специалистите, които трябва да поемат този случай.

— Скоро вече няма да бъде така — каза Пола, в чийто глас се долавяха нотки на горчивина и съжаление.

— Щеше да се случи, без значение дали ще остана или ще замина.

Пола се стресна.

— Не ви обвинявам, шефе. Знам чия е вината — тя хвърли бърз поглед към Карол. — Питах се…

— Разбира се, ще те препоръчам където трябва.

— Всъщност се надявах на нещо повече от това — Пола си пое дълбоко дъх. От дни се опитваше да намери подходящ момент, но все нещо й попречваше. Ако не се възползваше от това, че сега можеше да поговори насаме с Карол, кой знае кога пак щеше да възникне подобна възможност? — Ако подам молба, дали ще се намери работа и за мен в Уест Мърсия?