Вэл Макдермид - Разплата

Така че още преди да излезе от дома си, той беше наясно, че няма да има желание да погледне убитата. Сега Рийки стоеше с гръб към ужасната картина и слушаше Спенсър, който се опитваше да състави нещо смислено от откъслечната информация, с която разполагаха засега. Когато ентусиазмът на Спенсър започна да се изпарява, Рийки го прекъсна:

— Казваш, че според доктора това със сигурност е трети случай от поредица?

— Доколкото ни е известно. Искам да кажа, може да има и други.

— Именно. Това е някакъв проклет кошмар. Да не говорим пък как ще се отрази на бюджета — Рийки изправи рамене. — Не искам да те засегна, инспекторе, но ми се струва, че това е работа за специалисти.

Той забеляза как лицето на Спенсър започна да се прояснява, докато той осъзнаваше идеята му. Имаше начин инспекторът от криминалната полиция да се отърве от безкрайните часове неплатен извънреден труд, от постоянния тормоз на медиите и емоционалното изтощаване на подчинените му. Спенсър не беше кръшкач, но всеки знаеше как от подобни случаи може да ти прегори душата. А нямаше нужда да се излага на това, при положение че имаше хора, които с желание биха се заели с такава гадост. Както и протоколни изисквания определени случаи да се прехвърлят другаде. Спенсър кимна.

— Както казахте и вие, сър, знам докъде се простират възможностите ми.

Рийки кимна и пристъпи встрани от ярката светлина и тихото шумолене в зоната на местопрестъплението. Знаеше точно на кого да се обади.

Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, стисна здраво дръжката на най-долното чекмедже отляво на бюрото си. Ето каква беше цената, която трябваше да плати, задето реши да напусне Брадфийлд. До края на месеца нейният екип от врели и кипели експерти щеше да бъде разпуснат, а тя самата щеше да е заминала. Дотогава щеше да се наложи да прерови внимателно всяко чекмедже, всеки шкаф с папки, всяка етажерка в своя офис. В тях имаше лични вещи, които щеше да вземе със себе си снимки, визитни картички, записки от колеги, карикатури, откъснати от списания и вестници, които бяха разсмивали Карол и колегите й. Имаше и професионални материали, които трябваше да се класират някъде на територията на полицейската централа в Брадфийлд. Имаше набързо надраскани бележки, които нямаха никакъв смисъл извън контекста на конкретното разследване. А щеше да има и много храна за машината за унищожаване на документи — всички онези късчета хартия, които никой друг не биваше да вижда. Затова беше останала, след като колегите й приключиха със задълженията си за деня — искаше да се заеме с тази работа.

Но още щом отвори чекмеджето, я обзе потиснатост. То беше натъпкано догоре — документация по различни случаи, наслоена като геологични пластове. Случаи, които навремето я бяха шокирали, ужасявали, вълнували до сълзи и озадачавали. Случаи, подобни на които вероятно никога вече нямаше да срещне. Не можеше да се заеме с тях, без да се подкрепи. Карол се завъртя на стола си и се пресегна към средната кантонерка и далеч по-добре познатото й съдържание. Извади оттам една от миниатюрните бутилчици с водка, които събираше от хотелски минибарове, от бюфетите на влаковете и по време на полети, когато пътуваше нанякъде по работа. Изля утайката от една чаша кафе в кофата за боклук, избърса я с хартиена кърпичка и наля водката. Стори й се малко. Взе още една бутилчица и изля и нея в чашата. Течността все още нямаше вид на нормална доза. Глътна я на един дъх и действително не изпита чувството, че е изпила нормална доза. Наля още две бутилчици в чашата и я постави на бюрото си.

— Да си сръбвам по малко — каза Карол гласно. Нямаше проблем с пиенето. Каквото и да си мислеше Тони Хил, тя контролираше нуждата си от алкохол, алкохолът не контролираше нея. В миналото имаше моменти, когато това беше на косъм да се случи, но те бяха останали зад гърба й. Да се наслаждаваш на начина, по който две питиета те отпускат, не означаваше, че имаш проблем. Това не се отразяваше на нивото на работата й. Не се отразяваше на личния й живот.

— Каквото и да представлява той — довърши тя на глас мислите си и измъкна една връзка папки от чекмеджето.

Беше прехвърлила достатъчно количество от купчината, че да приеме иззвъняването на телефона като спасение. На екранчето на мобилния й телефон се изписа номер с полицейски индекс, но конкретният номер не беше познат на Карол.

— Главен инспектор Джордан — каза тя и посегна към чашата за кафе, установявайки с изненада, че тя е празна.