Вэл Макдермид - Разплата

После дойде онзи момент, когато той си каза, че всички негови усилия са били напразни, но в положителния смисъл на думата. За удивление на повечето хора апелативният съд в крайна сметка бе отхвърлил присъдата му и за един кратък, славен миг той повярва, че ще излезе от съда като свободен човек. Но онези копелета, ченгетата, му лепнаха ново обвинение в убийство, още преди той да напусне подсъдимата скамейка. А нямаше начин да се отхвърли това обвинение — той винаги се беше опасявал, че ще стане така. И така, той се върна обратно в килията и отново се зае с кроежите си.

Трудно беше да проявява търпение, да не се отказва от плана. Годините се влачеха, без да му донесат нещо особено. Но той се беше справял успешно с трудности и преди. Възстановяването след тежката злополука, която му отне мечтите за олимпийски медал и жената, която обичаше, му осигури такива резерви от сила на волята, на каквито малко хора могат да разчитат. Годините, посветени на тренировки, за да постигне върха в своята дисциплина, го научиха да цени упоритостта. Тази вечер щеше да получи дължимото за усилията си. Само след няколко часа щеше да се види, че си е струвало да ги полага. А сега оставаха само последните приготовления.

След това щеше да даде на някои хора урок, който те никога нямаше да забравят.

Облечените в бяло лаборанти, обработващи местопрестъплението, пречеха да се види ясно жертвата. Що се отнася до участъковия началник Пийт Рийки, той не намираше това за кой знае колко лошо. Не че се страхуваше от подобни гледки. През годините беше видял достатъчно кръв, за да е практически имунизиран от гаденето, което такива неща предизвикваха. Беше готов да се примири с каквито и да било картини на откровено насилие. Но когато се изправяше пред перверзии, правеше всичко по силите си, за да не гледа мъртвите, чиито осакатени и осквернени тела се запечатваха в паметта му. Пийт Рийки не обичаше да дава достъп на болни мозъци.

Достатъчно неприятно беше, че му се наложи да изслуша описанието на инспектора по телефона. Рийки си беше устроил крайно приятна вечер пред гигантския плазмен телевизор с кен „Стела“ в едната ръка и пура в другата, наблюдавайки как „Манчестър Юнайтед“ бранят предимството си от един гол срещу по-стилно играещия противник в мач от Шампионската лига, когато телефонът иззвъня.

— Инспектор Спенсър — чу се от другата страна. — Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но имаме наистина тежък случай и си казах, че сигурно бихте искали да ви уведомя.

Още от момента, когато пое ръководството на Северния полицейски участък в Брадфийлд, Рийки бе разяснил на подчинените си, че не желае при никакви обстоятелства да бъде държан в неведение по някой случай, който медиите биха могли да превърнат в кръстоносен поход за печелене на публика. Това беше отрицателната страна на изискването му — да го откъсват от важен мач петнайсет минути преди края на второто полувреме.

— Не може ли да почака до утре сутрин? — попита Рийки, но отговорът му беше ясен още докато произнасяше въпроса.

— Струва ми се, че ще е по-добре да дойдете — отвърна Спенсър. — Пак е убита проститутка, със същата татуировка на китката, така твърди докторът.

— Да не искате да кажете, че си имаме работа със сериен убиец? — Рийки не направи опит да прикрие съмнението си. От времето на Ханибал Лектър насам всеки шибан детектив напираше да разкрива серийни убийци.

— Трудно ми е да определя, сър. Не съм виждал първите два трупа, но докторът твърди, че този изглежда по същия начин. Само че…

— Изплюй камъчето, Спенсър.

Рийки вече беше оставил със съжаление бирата на масичката до креслото и беше загасил пурата.

— Начинът, по който е извършено убийство то… ами доста радикален е, в сравнение с предишните две.

Рийки въздъхна, излизайки заднешком от стаята. Половината му съзнание все още следеше апатичния център-нападател, който лениво се насочваше да поеме един идеално премерен пас.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това, Спенсър? „Радикален“?

— Разпъната е на кръст. А после е била обърната с главата надолу. После й е прерязал гърлото. В този ред — така казва лекарят.

Спенсър говореше рязко и отсечено. Рийки не беше сигурен дали го прави, защото е потресен, или защото се опитва да шокира шефа си. Така или иначе, описанието му имаше необходимия ефект върху Рийки. Той почувства кисел вкус в гърлото си — алкохолът и никотиновият дим се надигаха, превърнати в жлъчка.