Вэл Макдермид - Разплата

— Може би има нещо такова. Но аз не съм първопричината тя да напусне Брадфийлд. Това е кадрова политика, няма никаква връзка с мен. Тя има нов шеф, според когото поддържането на нейния отдел е излишен разход. Отпуснати й бяха три месеца, в които да му докаже, че греши — Тони поклати глава и се усмихна натъжено. — Не виждам кой би могъл да направи нещо повече от нея. Залови сериен убиец, разреши два случая от студените досиета и разби канал за трафик на хора, по който вкарваха в страната непълнолетни за сексуални услуги.

— Бих определил това като сериозно ниво на успеваемост — отбеляза Амброуз.

— Явно недостатъчно сериозно за Джеймс Блейк. Срокът изтече и той обяви, че в края на месеца ще разформирова отдела и ще разпръсне хората в различни служби. Тя вече беше решила, че не желае да разполагат с нея по такъв начин. Затова и беше наясно, че ще напусне Брадфийлд. Само че не знаеше къде ще отиде. После мястото в Уест Мърсия се освободи, а при това положение дори нямаше да й се наложи да сменя наемодателя.

Амброуз го изгледа развеселено и пресуши чашата си.

— Какво ще кажеш за още по една?

— Не съм допил тази. Но този път плащам аз — възрази Тони, когато Амброуз тръгна към бара. Срещна погледа на едно от момичетата зад тезгяха — меките черти на лицето й бяха застинали в леко смръщване. Предположи, че двамата с Амброуз представляват странна гледка. Едър, набит тъмнокож мъж с бръсната глава и лице на боксьор тежка категория, с разхлабена вратовръзка, чийто костюм се опъваше до пръсване по мускулестото тяло — външният вид на Амброуз вероятно се покриваше с представата на повечето хора за бияч телохранител. Докато Тони вероятно създаваше впечатление, че не е в състояние да опази собственото си тяло, камо ли нечие чуждо. Среден на ръст, слаб; по-жилав, отколкото заслужаваше да бъде, като се вземе предвид, че основното му спортно натоварване беше да играе „Лудите зайци на Рейман“ на своята игрална конзола; кожено яке, спортна блуза с качулка, черни джинси. В течение на годините беше разбрал, че единственото, което хората запомняха от него, бяха очите му — удивително яркосиният им цвят се открояваше стъписващо на фона на бялата му кожа. Очите на Амброуз също бяха запомнящи се, но само защото издаваха наличието на доброта, която иначе цялостното му поведение прикриваше. Тони си мислеше, че повечето хора пропускаха да я забележат — прекалено много внимание отдаваха на повърхностните впечатления. Запита се дали момичето на бара е забелязало.

Амброуз се върна с напълнена наново халба.

— Не ти върви ейлът тази вечер, а?

Тони поклати глава.

— Прибирам се в Брадфийлд.

Амброуз погледна часовника си.

— По това време? Минава десет часът.

— Знам. Но по това време почти няма движение. Ще успея да се прибера у дома за по-малко от два часа. Имам работа с пациенти утре в „Брадфийлд Мур“. Това са последните ми приемни часове, преди да ги предам на някой друг, за който се надявам, че ще се отнася с тях като с травмирани и съсипани хора, каквито са. Нощното пътуване не е толкова изнервящо. Слушам нощни музикални предавания, а пътищата са празни.

Амброуз се изкиска.

— Това прозвуча като текст за кънтри песен.

— Понякога имам чувството, че целият ми живот се развива като кънтри песен — изръмжа Тони. — При това не като някоя от по-оптимистичните.

Още докато говореше, мобилният му телефон зазвъня. Той заопипва трескаво джобовете си, докато най-сетне го откри в предния джоб на джинсите си. Не разпозна изписалия се на екрана телефонен номер, но реши да рискува и да отговори. Понякога, когато хората от персонала на „Брадфийлд Мур“ имаха проблеми с някой от неговите перковци, му се обаждаха от личните си телефони.

— Ало? — каза той предпазливо.

— Доктор Хил ли е? Тони Хил? — беше женски глас, който погъделичка нещо в дълбините на паметта му, но въпреки това той не успя да му намери точното място.

— Кой е?

— Пени Бърджес, доктор Хил. От „Ивнинг Сентинел Таймс“. Разговаряли сме и преди.

Пени Бърджес. В съзнанието му изникна образът на някаква жена в тренчкот с вдигната яка, с предварително аранжирано сурово изражение, с тъмна, непокорна коса. Припомни си също как се бе видоизменял образът му в нейните материали — от всезнаещ мъдрец до идиот, избран за изкупителна жертва.

— Доста по-малко, отколкото предполагат вашите читатели — отбеляза той.

— Аз просто си върша работата, доктор Хил. — Тонът й беше доста по-топъл, отколкото можеше да се очаква, ако се имаше предвид историята на отношенията им. — Още една жена е убита в Брадфийлд — продължи тя. Опитвайки се да не мисли за по-далечните изводи от чутото, Тони си каза, че и нея я бива да поддържа учтив разговор с нищо незначещи фрази точно толкова, колкото и него. Тъй като не й отговори, тя допълни. — Предлагала е сексуални услуги. Също като другите две миналия месец.