Вэл Макдермид - Разплата

Независимо от това, добрата страна на затворническия живот се изразяваше в многобройните възможности за упражняване на въздействие. Лишените от свобода бяха постоянна жертва на страхове, свързани с онова, което може би се случваше извън стените на затвора. Те имаха любовници, деца и родители, изложени на опасността от насилие или на различни изкушения. Достатъчна бе дори само заплахата от тези неща.

И така, той наблюдаваше и чакаше, събираше сведения и ги оценяваше, преценяваше кога обстоятелствата гарантираха най-висок шанс за успех. Помагаше му това, че не се налагаше да разчита на собствени наблюдения. Подпомагащата го система извън стените на затвора осигуряваше данните, които попълваха повечето празноти в познанията му. Всъщност не му отне много време да открие къде точно да упражни натиск.

Сега вече беше готов. Тази вечер щеше да пристъпи към действие. Утре вечер щеше да спи в широко, удобно легло с пухени възглавници — съвършеният финал на една съвършена вечер. Леко запечен стек, много гъби с чесън и картофи, запържени с масло и мляко по швейцарски, допълнени идеално от бутилка кларет, който щеше да е подобрил качеството си през дванайсетте години на неговото отсъствие. Чиния крехки бисквити от Бат със сирене „Стилтън“, за да пропъди от устата си вкуса на онова, което в затвора се водеше за сирене. После щеше да се накисне задълго в горещата вана, с чаша коняк и кубинска пура. Щеше да се наслади на постоянната градация по спектъра на сетивата.

Прекъслечна какофония от гласове наруши фантазията му — обичайните спорове за футбол се плискаха като вълни по площадката. Един надзирател им изрева да не вдигат шум и затворниците притихнаха донякъде. В промеждутъците между разменените обиди се чуваха далеч ми звуци от радио, и тогава той си каза, че отърваването от шума, който вдигаха другите около него, щеше да е дори по-приятно от стека, пиенето и пурата.

Това беше единственото, което хората никога не споменаваха в предположенията си колко ли ужасен трябва да е животът в затвора. Говореха за дискомфорта и липсата на свобода, за страха от останалите затворници, за лишението от удобствата, с които си свикнал. Но дори онези с най-богато въображение никога не споменаваха какъв кошмар е лишението от тишина.

Утре на този кошмар щеше да се сложи край. Щеше да има правото да вдига шум или да се заобиколи с пълна тишина — по свой избор. Но дори да вдигаше шум, това щеше да бъде неговият собствен шум.

Е, поне до голяма степен негов. Щеше да има и други звуци. Онези звуци, които очакваше с нетърпение да чуе. Онези, които чуваше във въображението си, когато имаше нужда от нещо, което да му помогне да продължи напред.

Звуците, за които мечтаеше дори отпреди мига, когато започна да подготвя бягството си. Писъците, хлиповете, прекъслечните молби за милост, каквато нямаше да има. Звуковият фон на разплатата.

Джако Ванс, убиецът на седемнайсет млади момичета, убиецът на служителка на криминалната полиция, обявен навремето за най-сексапилния телевизионен водещ във Великобритания, изгаряше от нетърпение.

Едрият мъж постави двете преливащи чаши с меднозлатист ейл на масата.

— Ейлът се казва „Пидъл ин дъ Хоул“ 1 1 Piddle in the hole (англ.) — пикай в дупката. — Б.пр. — поясни той, разполагайки едрото си тяло на столчето, което изчезна под бедрата му.

Доктор Тони Хил повдигна вежди.

— Предизвикателство? Или това минава за остроумие в Устър?

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз вдигна чашата си като за наздравица.

— Нито едното, нито другото. Пивоварната се намира в едно село, наречено Уайър Пидъл, поради което считат, че са в правото си да нарекат така ейла.

Тони отпи дълбока глътка от бирата, после огледа замислено чашата.

— Така си е — отвърна той. — Ейлът си го бива.

Двамата мъже уважиха пивото с кратко, почтително мълчание, после Амброуз проговори.

— Твоята Карол Джордан е успяла да вбеси генерално шефа ми.

Дори след толкова много години Тони все още трябваше да полага усилие, за да съхрани безразлично изражение при споменаването на Карол Джордан. Все пак, струваше си да полага това усилие. Като начало, той винаги бе вярвал, че не бива да изкушава съдбата. Но по-важно бе това, че открай време му беше трудно да определи какво означава Карол за него и нямаше намерение да дава на другите възможността да стигат до прибързани заключения.

— Тя не е „моята“ Карол Джордан — възрази той леко. — Ако трябва да бъдем честни, Карол Джордан не е на никого.