Вэл Макдермид - Разплата

Карол явно не бе очаквала това.

— Не знам. Нито за миг не ми е хрумвало, че някой би… — тя се поизвъртя на мястото си, за да може да вижда по-добре Пола. — Там няма да бъде същото като тук, нали знаеш. Броят на убийствата при тях е пренебрежимо малък в сравнение с Брадфийлд. От теб ще се иска по-скоро рутинна работа на криминалист.

Пола се усмихна накриво.

— Ще го преживея. Струва ми се, че съм покрила нуждите си от работа на фронтовата линия с всякакви откачалки.

— Не бих възразила. Ако наистина го искаш, ще направя всичко по силите си, за да стане — отвърна Карол. — Но аз си мислех, че си се установила тук. С Елинор?

— Елинор не е проблем. Тоест не в този смисъл. Работата е там, че тя трябва да върви нагоре в кариерата си като лекар. Научила, че се освобождава добър пост в Бирмингам. А няма нормален човек, който би приел да живее в Брадфийлд и да ходи на работа в Бирмингам. Така че… — Пола намали скоростта, когато наближиха кръстовище, огледа се внимателно в двете посоки и едва тогава профуча през него. — Ако тя реши да си опита късмета там, аз също трябва да прехвърля възможностите, с които разполагам. А ако вие отивате в Уест Мърсия, си казах, че мога да се възползвам от връзките си — тя хвърли поглед към Карол и се усмихна.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна Карол. — Няма човек, когото бих приела с по-голямо удоволствие да служи при мен — допълни тя съвсем искрено.

— Разбирах се много добре с онзи сержант, с когото работихме по убийствата „РигМароул“ — не се отказваше Пола. — Алвин Амброуз. Бих се радвала да работя отново с него.

Карол изпъшка.

— Чух вече, Пола. Няма нужда да настояваш. А и в крайна сметка може нищо да не зависи от мен. Знаеш как стоят нещата сега, и как орязването на персонала засяга често служители, работили на предна линия с тежки случаи.

— Знам. Съжалявам, шефе — Пола изгледа смръщено екранчето на навигатора, после зави колебливо към една малка индустриална зона. Покрай пътя се редяха складове, сглобени от готови строителни елементи, чиито покриви бяха толкова леко наклонени, че изглеждаха почти плоски. Завиха още веднъж и Пола разбра, че са намерили мястото. Край последния склад в зоната бяха паркирани няколко полицейски коли и микробуси на съдебномедицинска лаборатория. Бяха изключили сините лампи с надеждата да не привличат внимание. Но нямаше как да сбъркаш пърхащите на вятъра ленти, с които се огражда местопрестъпление, опасали сградата. Пола спря, изключи двигателя и изправи рамене.

— Е, ето ни и нас.

В някои случаи Карол осъзнаваше, че колкото и добър криминалист да е, това никога няма да бъде достатъчно. Колкото по-дълго се занимаваше с тази работа, толкова по-трудно приемаше мисълта, че винаги пристига на мястото, след като престъплението вече е извършено. Искаше й се Тони да беше с нея — и то не само защото той разчиташе знаците на местопрестъплението по начин, различен от нейния. Той разбираше желанието й да може да предотврати подобни случаи — събития, които разбиваха на пух и прах живота на хората и ги оставяха с огромна пустота, зейнала в ежедневието им. Справедливостта бе онова, към което се стремеше Карол, а напоследък й се струваше, че тя се среща все по-рядко.

Участъковият началник Рийки не й беше казал много и тя беше доволна, че е така. Някои неща не можеха да се опишат с думи, а и прекалено много бяха ченгетата, опитващи се да пропъдят ужаса с постоянно дърдорене. Но нищо не би помогнало да се абстрахираш от подобна гледка.

Жената беше гола. Карол забеляза няколко тънки, повърхностни нареза по кожата й и се запита дали убиецът не е срязал дрехите й, за да успее да ги свали. Щеше да помоли фотографа от екипа анализатори на местопрестъплението да заснеме и тези нарези, за да могат да направят сравнение, ако откриеха дрехите.

Тялото на жената беше прикрепено към кръста с яки шест инчови гвоздеи, забити през глезените и китките й. Карол положи усилие да не потрепери при мисълта за звуците, съпровождали всичко това; трясъкът на чука, забиващ гвоздеите; хрущенето на костите, страдалческите вопли, които ехото е връщало от металните стени. После кръстът е бил изправен наопаки и подпрян на стената така, че изрусената коса на жертвата е метяла неравния циментов под, корените приличаха на тъмна лента над челото.

Но тя не беше умряла в резултат на разпъването. Карол предполагаше, че свирепото прерязване на гърлото би могло да се приеме и като своеобразно милосърдие, но такова, от каквото се надяваше никога да не изпита нужда. Разрезът е бил достатъчно дълбок, за да прекъсне няколко големи кръвоносни съда. Артериалното налягане бе изтласквало кръвта на впечатляващо разстояние — тя беше опръскала пода навсякъде наоколо, с изключение само на едно място.