Вэл Макдермид - Разплата

Трябваше да минат години, за да стигне дотук. Като начало трябваше да си осигури преместването в терапевтичното крило. След това да открие човек, който да има приблизително същия ръст и фигура като него, а също така да изпитва остра нужда от онова, което Ванс можеше да му осигури. Джейсън Колинс привлече вниманието още от мига, когато гадният подпалвач се появи за първи път в часа за групова терапия. Колинс беше наемник, занимавал се с подпалвачество на магазини срещу заплащане. Но Ванс нямаше нужда от психолог, за да схване, че мотивите на Колинс са били далеч по-дълбоки и по-мрачни. Достатъчно доказателство беше участието му в груповата терапия.

Ванс се беше сприятелил с Колинс, беше разбрал колко тъгува по семейството си, и се зае да подхвърля различни възможности, както сеяч хвърля семена в разорана нива. Какво би могло да се направи с парите на Ванс за трите му деца, за съпругата му. Дълго време Ванс имаше чувството, че тъпче на едно място. Препъникамък беше съзнанието, че ако помогне на Ванс, това би прибавило още години към присъдата на Колинс.

И тогава Колинс получи една по-различна присъда. Левкемия. От онзи тип, при който съществуват само четиридесет процента шанс да си жив пет години след първоначалното диагностициране. Което означаваше, че той най-вероятно нямаше да има друг шанс да осигури бъдещето на жена си и на децата. Дори да му бъдеше опростен максимално възможният период от присъдата, Колинс имаше чувството, че ще може да се прибере у дома само за да умре там.

— Така или иначе ще те пуснат, ако се знае, че скоро ще умреш — беше изтъкнал Ванс. — Виж какво стана с атентатора от Локърби.

Това приличаше на някаква перверзна илюстрация на поговорката „хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Колинс можеше да помогне на Ванс да избяга, но това нямаше да му се отрази, когато болестта му се влошеше, при всички случаи щяха да го освободят. Така или иначе щеше да има възможност да прекара последните си дни със семейството си. А ако избереше предложения от Ванс вариант, жена му и децата никога вече нямаше да имат грижи за пари.

На Ванс му бе необходимо да приложи цялата си способност да говори убедително и такова търпение, на което досега не бе предполагал, че е способен, за да накара Колинс да започне да разсъждава като него.

— Всички вие отвиквате от възможността някой да постъпва добре с вас — бе отбелязала веднъж психоложката, която се занимаваше с него. Тези думи дадоха идеята на Ванс за най-ефикасен начин на въздействие, и накрая той успя. Най-голямото момче на Колинс скоро щеше да постъпи в най-доброто частно училище в Уорикшър, а Джако Ванс щеше да напусне затвора.

Ванс почисти следите от свършената работа, накъса влажните страници и ги отми в тоалетната заедно с остриганата коса, увита в късове тоалетна хартия. Смачка фолиото на дребни топчета и ги напъха в пролуката между масата и стената. Когато прецени, че не е пропуснал нищо, той легна на тясното легло. Въздухът охлади потта по тялото му, той потръпна и придърпа завивката върху себе си.

Всичко щеше да бъде наред. Утре надзирателят щеше да дойде, за да изведе Джейсън Колинс, който щеше да напусне затвора, за да се възползва за първи път от правото си за временно освобождаване. Билетът за временно освобождаване беше нещо, за което всички затворници от терапевтичното крило мечтаеха — той им даваше възможност да прекарат един ден извън стените на затвора, в някой офис или в някоя фабрика. Жалка картина, мислеше си Ванс. Психотерапията ограничаваше мирогледа на хората до такава степен, че започваха да копнеят за един ден, запълнен с някаква досадна работа. Налагаше му се да изчерпва до капка цялото си лицемерие, за да прикрива презрението си към представителите на властта в затвора. Но успя, защото съзнаваше, че това е ключът към един нов живот на свобода.

Защото не на всички затворници от терапевтичното крило се полагаше временно освобождаване. За Ванс и неколцина други бе преценено, че такова освобождаване би включвало прекалено висока степен на риск. Независимо от това, че той беше успял да убеди онази тъпа кучка, психоложката, че вече е станал друг човек, че не е онзи, който бе извършил разтърсващото убийство, заради което бе осъден. Да не споменаваме онези млади момичета, за чиято смърт той — технически погледнато — не носеше вина, тъй като съдът така и не беше го обявил за виновен. Въпреки всичко това нямаше министър на вътрешните работи, който би пожелал да остане в историята като човека, освободил Джако Ванс. Нямаше значение кога щеше да изтече срокът, след който можеше да подаде молба за предсрочно освобождаване. Ванс знаеше, че за него никога няма да има възможност да се върне официално към живот в обществото. Признаваше си, че ако подобно нещо зависеше от него, и той не би пуснал на свобода човек като себе си. От друга страна, той отлично знаеше на какво е способен. Докато властите можеха само да гадаят.