Вэл Макдермид - Разплата

— Той е стоял тук — каза тя, почти на себе си. — Трябва да е бил оплескан целият с кръв.

— Трябва да е страшно як — отбеляза Пола. — Да повдигнеш дървен кръст с прикрепено на него тяло не е лесна работа. Съмнявам се, че аз бих успяла да го направя.

Облечената в бял гащеризон фигура, която се намираше най-близо до тялото, се извърна към тях. Думите на мъжа излизаха малко приглушени иззад маската, но Карол ги чуваше съвсем ясно. Разпозна канадския акцент на полицейския патоанатом Гриша Шаталов.

— Гредите са дебели едва 2,6 инча. А тя е кажи-речи безтегловна. Бих казал, типична физика на наркоман, само дето няма признаци, че се е инжектирала. Обзалагам се, че бихте могли да повдигнете кръста и да го поставите на място без особени усилия, детектив Макинтайър.

— Откога е мъртва, Гриша? — попита Карол.

— Никога не задаваш въпроси, на които имам готов отговор — каза той с шеговито примирение. — На този етап най-доброто, което мога да кажа е, че е мъртва поне от двайсет и четири часа.

— Тази барака стои празна от около четири месеца — намеси се Рийки. — Охранителят не забелязал, че бравата на задната врата е насилена.

Невъзможно беше да не доловиш презрението в тона му.

— А как е била намерена? — попита Карол.

— По един от обичайните начини — някакъв човек разхождал кучето си. Кучето хукнало към задната врата. Сигурно е помирисало кръвта — Рийки набръчка нос. — И нищо чудно. — Според разказа на собственика на кучето, вратата се отворила сама, кучето хлътнало вътре и не излизало, въпреки че той го викал. Затова той включил фенерчето си и влязъл. Един поглед му бил достатъчен, после ни повикал — той се засмя невесело. — Поне е проявил достатъчно здрав разум да хване незабавно кучето, преди да е успяло да съсипе следите на местопрестъплението.

— Но според доктор Шаталов тя е била убита снощи. Как така кучето не я е открило още при снощната разходка?

Рийки погледна през рамо към мястото, където подчиненият му инспектор стоеше нащрек. Досега бе стоял мълчалив и неподвижен, но знаеше какво се очаква от него.

— Според собственика снощи не се разхождали насам. Естествено, ще проверим дали наистина е така.

— Никога не вярвай на онзи, който е открил трупа — каза Рийки.

„За първи път го чувам“. Карол се взираше в трупа, отбелязваше всяка подробност, питаше се каква последователност от събития е довела дотук младата жена.

— Някаква идея коя може да е? — попита тя.

— Засега не — отвърна Спенсър. — Имаме лек проблем с уличната проституция по пътя към летището. Предимно жени от Източна Европа. Възможно е да е от тях.

— Освен ако не я е докарал тук от града. От Темпъл Фийлдс — каза Пола.

— Първите две бяха местни — отбеляза Рийки.

— Е, да се надяваме, че Гриша ще успее да й възвърне човешкия вид дотолкова, че да търсим идентификация с помощта на снимка — каза Карол. — Вие казахте „първите две“, сър. Уверени ли сте, че става дума за серия?

Рийки обърна гръб на тялото.

— Покажете й, докторе.

Гриша показа нещо подобно на татуировка от вътрешната страна на китката на жената. Беше отчасти зацапано с кръв, но Карол все пак успя да различи буквите. МОЯ. Звучеше отблъскващо, нагло, налудничаво. И все пак дълбоко в съзнанието на Карол едно дяволче шушукаше: „Възползвай се от това. Ако отидеш в Уест Мърсия, никога вече няма да се озовеш на толкова интересно местопрестъпление“.

Обратно на всякакви предвиждания, годините, през които поведението му поне привидно бе примерно, бяха спечелили на Джако Ванс правото да бъде преместен в общото терапевтично крило на затвора на Нейно Величество „Оукуърт“, намиращ се в най-затънтената провинциална част на Устършър. В това крило не гасяха светлините в установен час — то беше изолирано от останалата част на затвора; пребиваващите в него затворници имаха правото да гасят осветлението, когато сами решаха. А малката самостоятелна тоалетна към килията им гарантираше възможност за уединение, чието съществувание той почти бе забравил. Ванс изгаси светлината, но не изключи телевизора, за да не трябва да работи в пълен мрак. Той разгъна на масата един вестник и се зае да стриже внимателно косата си с бръснач. Когато тя стана достатъчно къса, той започна да плъзга електрическата самобръсначка по черепа си, опитвайки се да го направо възможно най-гладък. Благодарение на естествената за един затворник бледност нямаше да има разлика в цвета на кожата на новообръснатата му глава и на лицето му. После избръсна буйната брада, която си беше пуснал през последните няколко седмици, оставяйки само мустаците и малка козя брадичка. През последните две години бе изменял толкова драматично окосмението на лицето си — ту с голяма брада, ту гладко избръснат, ту с тънка очертана брада по линията на брадичката, ту с гъсти мексикански мустаци, че никой не би обърнал внимание на поредната, истински важна промяна.