Вэл Макдермид - Разплата

Ако имаше нужда от нещо, което допълнително да затвърди това убеждение, той го получи, когато огледа по-внимателно обстановката. Колата беше с автоматични скорости, което щеше да го улесни значително. Не беше шофирал, откакто го арестуваха; самото сядане зад волана щеше да налага доста сериозен преговор, дори без да се налага да си припомня и смяната на скоростите. Ванс се поотпусна леко, усмихвайки се, оглеждайки спретнатите ливади с пролетна трева, оградени от гъсти живи плетове. По тях пасяха тлъсти овце с понаедрели агнета, които явно вече не изпитваха желание да подскачат насам-натам. Минаваха край овощни градини, редици от възлести дървета, покрити с цветове, които вече започваха да изглеждат малко опърпани. Пътят беше толкова тесен, че две коли едва можеха да се разминат — идеалната представа на чужденците за английска провинция.

— Трябва да е приятно разнообразие за теб — да можеш да поизлезеш така — каза таксиметровият шофьор.

— Нямаш представа колко приятно — отвърна Ванс. — Надявам се това да е само началото. Истинско възраждане — това бяха за мен последните години. Вече съм друг човек.

И така си беше, само доколкото сега беше твърдо решен да не повтаря предишните си грешки, благодарение на които го затвориха. Но все още си беше убиец; просто беше научил как да се справя по-добре.

Сега той оглеждаше пейзажа, сравняваше пътя, по който минаваха, с маршрута, който бе начертал в главата си. Трябваше да изминат седем и половина мили по тихите междуселски пътища, преди да стигнат главния път, водещ към Бирмингам.

Ванс беше набелязал три места, на които можеше да се разиграе следващият етап от плана му. Всичко зависеше от движението. Не му трябваха свидетели, не и на този етап от бягството, когато все още нямаше оръжие, с което да се защити. Дотук се бяха разминали само с един микробус, а пред тях не се виждаше никакво превозно средство, докато се катереха по един дълъг, стръмен склон. Той се поизмести така, че да може да хвърля по някой поглед в огледалото за задно виждане, преструвайки се, че оглежда околността.

— Страшно красиво е тук — каза той. — Докато си вътре, започваш да забравяш — после трепна, искрено изненадан. — Какво е това, по дяволите? — попита той.

Шофьорът се разсмя.

— Откога си в затвора? Това са вятърни генератори, ловят вятъра и превръщат силата му в електричество. Тук е много ветровито, затова има и цели полета с такива генератори.

— Господи! — възкликна Ванс. — Че те са огромни.

За щастие разговорът успя да приспи вниманието на шофьора. Моментът беше идеален. Наближаваха един разклон, първият пункт, който Ванс бе предвидил за възможно нападение. Колата намали и спря — шофьорът се зае да му посочва други генератори на хоризонта, а после се озърна да види дали отнякъде не наближава кола.

За част от секундата Ванс удари с предната част на изкуствената си ръка шофьора отстрани по главата. Човекът изскимтя и вдигна ръце нагоре, за да се защити. Но Ванс беше безмилостен, а протезата беше далеч по-силно оръжие от живата ръка от кости и мускули. Той не преставаше да удря с нея шофьора по главата, после нанесе със силен замах удар по лицето му и се усмихна, когато от носа му рукна кръв. Ванс се освободи от колана с другата си ръка, за да има възможност да удря по-силно. Приведе се напред и го удари отново с все сила по главата, така че тя се удари в прозореца. Човекът крещеше и посягаше с ръце към Ванс.

— Майната ти — изсъска Ванс, протегна ръка зад главата на шофьора и блъсна силно лицето му във волана. След третото ужасно изхрущяване тялото на човека най-сетне се отпусна. Ванс го освободи, откопчавайки и неговия колан, който го задържаше в седящо положение. Все още под влиянието на адреналина, той изскочи от колата и изтича от другата страна, откъм вратата на шофьора. Когато отвори вратата, човекът се свлече на шосето. Ванс приклекна и подпъхна едното си рамо под тялото. После си пое дълбоко дъх и се принуди да се изправи. Оказа се, че си е струвало да прекара толкова много часове във фитнес залата. Беше се старал да развива сила и издръжливост, вместо да трупа мускули; никога не бе намирал смисъл в това да се набива на очи.

Ванс тръгна със залитане към живия плет, който минаваше покрай пътя. Дишайки тежко, докато сърцето му се блъскаше в ребрата, той стовари шофьора върху една метална порта, пазеща входа към нивите, а после го прехвърли от другата страна. Ухили се, виждайки стъписаните изражения на пасящите наблизо овце, когато шофьорът се просна на земята, разперил безпомощно крака и ръце.