Вэл Макдермид - Разплата

Затова и беше отишъл една вечер с колата до Халифакс и бе почакал тя да се прибере у дома. Тя се беше учудила на появата му, но го беше поканила да влезе. Беше й казал всичко, което имаше да й казва, и всеки път, когато тя се бе опитвала да го прекъсне, бе повишавал тон, успявайки да я накара да замълчи. В крайна сметка тя се отказа да го прекъсва, като вместо това продължи да го слуша с присмехулно-презрително изражение. Но Тони можа да разчете по езика на тялото й, че тя всъщност кипи от безсилен гняв.

— Никога повече няма да стъпя в тази къща — бе казал той тогава. — Никога повече няма да те вида. Няма да е зле да организираш своевременно погребението си, Ванеса. Защото нямам намерение да се заема дори с него.

И после си беше тръгнал с олекнало сърце — състояние, което дотогава му беше напълно непознато. Прекрасно беше да си върнеш за стореното зло. Напълно разбираше защо Ванс се стреми към подобно облекчение.

Тогава го обзе прозрение. Той беше отишъл в дома на майка си. Човекът, който го бе следил, не би могъл да има представа защо е отишъл там и какво се е разиграло в къщата. Той беше видял просто един съвестен син, посетил майка си и излязъл от дома й усмихнат и в добро настроение. Наблюдателят е съставил доклада си и Ванс бе стигнал до погрешен извод.

В този момент Тони разбра точно къде се намираше Джако Ванс.

Пола пристъпваше от крак на крак, подръпвайки постоянно от цигарата си.

— Къде, по дяволите, са те? — попита тя, оглеждайки входовете на мръсносивата бетонна кула, докато чакаха. Над главите им се издигаха двайсет и един етажа, разделени на малки като кутийки апартаменти с тънки стени, боядисани с евтина боя, чиито влажни циментови подове бяха покрити с евтин, отлепващ се ламинат. Тук човек можеше да намери по-лесно краден телевизор, отколкото топла вечеря. Брадфийлдският вариант на „Блейд рънър“.

— Винаги закъсняват. Това е начинът им да си придават важност — измърмори Кевин, опитвайки се да намери някакво място под блока, където да не се чувства така, сякаш е застанал до перката на въздушен тунел. — Къде е Сам?

— Отиде в Темпъл Фийлдс, за да се опита да открие Кери. Човек никога не знае, може пък тя да е склонна да го натопи, за да си отмъсти за страданията, които й е причинявал през всички тези години. — Пола въздъхна и от устните й излезе дълга струя дим, която сякаш се разтвори направо в бетона. — Просто не мога да разбера как е възможно да си мълчиш, когато мъжът започне да насилва детето ти. — Кевин понечи да каже нещо, но замълча, забелязал как тя заканително поклати глава. — Познати са ми всички аргументи на феминистките, че такива жени биват пребивани и тероризирани. Но не е възможно да не знаят, че няма нищо по-лошо от това. Нищо не може да бъде по-лошо. Честно казано, не разбирам как тези жени не се самоубиват — всички до една.

— Доста сурово съдиш, Пола — каза Кевин, след като се убеди, че тя няма намерение да продължава. Вратата на асансьора се отвори със скърцане. Две момчета със спортни блузи с качулки и свлечени под кръста долнища на анцузи минаха покрай тях, влачейки крака, сподирени от мирис на канабис и сладко вино.

— Какво би направил, ако разбереш, че някой е насилвал децата ти, а жена ти е знаела и си е мълчала?

Кевин направи смутена гримаса.

— Глупав въпрос, Пола. Такова нещо не може да се случи в нашето семейство. Но разбирам какво искаш да кажеш. Просто човек трябва да е наясно, че между това да обичаш до лудост децата си и да ги насилваш, зее невъобразимо огромна пропаст. Радвам се, че не съм Тони Хил и че не ми се налага подобни гадости да заразяват мисленето ми. А като стана дума за Тони, знае ли някой какво прави той? Какво е станало след онази работа с къщата и така нататък?

Пола сви рамене.

— Не ми се вярва да се чувства добре. И то не само заради опожаряването на къщата, а и заради шефката. Освен това и той е разстроен заради Крис.

— Някакви новини за нея?

— Преди малко Елинор ми изпрати съобщение. Няма промяна, и доколкото разбирам, колкото по-дълго се запази това положение, толкова повече намалява опасността от тежко увреждане на дробовете й.

Двамата помълчаха известно време. После Кевин каза тихо:

— Когато дойде на себе си, вероятно няма да им е благодарна, че са спасили живота й.

Подобна мисъл бе минавала и през главата на Пола.

— Недей — отвърна тя. — Нека не се замисляме за това. Представи си само как ще се чувства шефката.

— А къде е тя всъщност?