Вэл Макдермид - Разплата

— Наистина се е установил там, но в момента се намира на друго място.

— И къде се намира в момента?

— Мисля, че е в къщата на майка ми — каза Тони. — Трябва му да пролее моя кръв, Алвин. Тухлите и хоросанът са само началото. А аз нямам друг кръвен роднина освен майка си.

— Целият ми екип е на път към Винтън Удс. Защо си толкова сигурен, че той не е там?

— Защото Карол Джордан е там и твърди, че къщата е празна.

— Можеш ли да й вярваш?

— Да — Тони дори не се замисли. Макар вече да не понасяше присъствието му, Карол не би го излъгала за нещо толкова важно.

— И смяташ, че той сега е в дома на майка ти? Разполагаш ли с някакви доказателства за това, докторе?

— Не — каза Тони. — Заключението ми се основава единствено на това, че цял живот се занимавам с хора с болна психика като Ванс. Казвам ти, той има нужда да окървави ръцете си. След като уби брата на Карол, логичната следваща стъпка е да посегне на майка ми — нямаше смисъл да обяснява, че Ванс вероятно е изтълкувал неправилно отношенията между Тони и Ванеса. — В момента пътувам натам. Остават ми петнайсетина минути, докато стигна до къщата.

Настана дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на статичното електричество, после Амброуз каза:

— Дай тогава шибания адрес на детектив Сингх. И не върши глупости.

Тони изпълни първата част от нареждането.

— На какво разстояние сте вие? — попита той детектив Сингх.

— Още сме на М62, на две мили преди отклонението за Брадфийлд.

Тони беше малко по-напред, но не ги делеше кой знае какво разстояние. За разлика от Ванс, който ги беше изпреварил значително.

На тихата уличка в Халифакс бяха паркирани само няколко коли. Не всички къщи разполагаха с достатъчно просторни входни алеи, та всички да паркират на тях, особено в съботните вечери, когато хората се събираха да вечерят заедно и да се оплакват един на друг от правителството. Това беше добре дошло за Ванс. Никому не би направило впечатление, ако непозната кола се появеше сред колите на местните. Успя да паркира между едно волво и едно беемве, три къщи преди дома на Ванеса Хил, и отвори на екрана на смартфона си прозорец, на който можеше да следи излъчването от камерата в нейната дневна. Образите бяха дребни, а картината — с лоша резолюция, но достатъчно ясна, за да може да прецени, че тя продължава да седи сгушена на величествения си диван и да гледа телевизия.

Трудно му беше да си представи Тони Хил, разположил се удобно в тази стая, така подчертано ориентирана към нуждите на един човек. Къде ли сядаше, когато й идваше на гости? Може би се пренасяха временно в онази стерилна кухня — или пък зимната градина беше мястото, на което Ванеса бе предвидила повече удобства за гостите си? А може би синът й бе наследил именно от нея своята неспособност да общува непринудено? През изминалите години Ванс си беше припомнял нееднократно срещите си с този странен дребен човек, който бе успял да го залови благодарение на инстинкта и прозорливостта си, а не на някакви солидни улики с юридическа стойност. Често се беше питал дали Хил не е аутист, дотолкова тромаво беше поведението му в социална среда, освен в случаите, когато се съсредоточаваше върху получаването на информация от събеседника си. Но може би случаят не беше чак толкова интересен. Може би просто беше израснал с майка, която нямаше желание да поддържа социални контакти в дома си, и той не бе успял да се научи как да прави това достатъчно рано, че то да се превърне в негова втора природа.

Каквото и да беше естеството на връзката им, тя нямаше да просъществува още дълго.

Ванс се озърна за последен път, за да се убеди, че наблизо няма никой, после излезе от колата и измъкна от багажника един сак. Тръгна бързо по улицата и зави по входната алея на Ванеса така уверено, като че ли живееше там. Мина покрай мерцедеса, гумените подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум, когато стъпваше по плочите на пътеката. Между дървения гараж, строен през трийсетте години, и самата къща имаше много тесен проход, през който възрастен човек можеше да мине само странешком. Ванс се промъкна оттам и излезе в задния двор. Не бе имал възможност да проучи задната част на къщата, не знаеше дори дали там няма охранително осветление, задействащо се с фотоклетка. Но този път по изключение беше склонен да рискува. Избраната от него жертва надали би го затруднила особено. Една стара жена, обърнала почти бутилка вино, надали щеше да бъде толкова нащрек, че да забележи, ако се включеше осветлението в задния й двор. Пък и да забележеше, сигурно щеше да реши, че е минала котка или лисица.