Вэл Макдермид - Разплата

Поведе ги по коридора към друга стая и отвори широко вратата.

— Не стойте там, заповядайте.

Амброуз пристъпи напред и побутна вратата на дневната така, че тя се отвори малко повече. Тони се промъкна до него и надникна. На пода лежеше мъж, проснат като захвърлена марионетка, краката му бяха извити на една страна, ръцете — на другата, русата му перука се беше разместила.

— Това е Ванс — каза Тони. — Познавам го.

Гащеризонът на Ванс беше разкъсан отпред. Коремът му беше червен от кръв, кръвта се беше стекла и на килима под него. Гърдите му не се повдигаха. Тони не разбираше много от спешна помощ, но предполагаше, че усилията на парамедиците не биха помогнали вече на Джако.

— Убила го е? — каза невярващо Амброуз.

— По всичко личи, че е така — отвърна Тони.

— Не ми изглеждаш особено учуден.

Тони имаше чувството, че може всеки момент да избухне в плач.

— Нищо, свързано с Ванеса, не би могло да ме учуди. Да идем да чуем какво ще ни каже, преди да се появят хората от местната полиция.

Последваха Сингх и другите полицаи в трапезарията, където Ванеса вече се беше разположила начело на масата. Когато влязоха, тя каза:

— Тони, налей ми едно бренди. В бюфета има бутилка и чаши.

— Може би не е разумно да пиете — каза Амброуз. — Вие сте в състояние на шок.

Ванеса му отправи презрителния поглед, от който толкова се бояха подчинените й.

— Шок, как пък не — заяви тя, и по някакъв странен начин тонът й напомни на Патриша Рутледж в ролята на Хайъсинт Буке 32 32 Патриша Рутледж (р. 1929) — английска комедийна актриса и певица. Добива популярност с ролята си на Хайъсинт Буке (Хиацинт Букет), главната героиня на британския сериал „Какво ще кажат хората“, посветила живота си на стремежа да убеди всички около себе си (и най-вече себе си), че принадлежи към висшите класи. — Б.пр. . — Това е моята къща, брендито също е мое, и няма да допусна такива като вас да ме командват.

— Повярвай ми, няма смисъл да се опитваш да вървиш срещу течението — каза Тони, отвори бюфета и приготви питие на майка си. Поднесе й чашата и попита: — Какво се случи?

— Влезе през задната врата, въоръжен с лост и нож и дойде най-нагло в дневната ми. Аз, разбира се, го познах — Ванеса отпи малко от брендито и изду устни. За първи път, откакто бяха пристигнали, маската й се поразмести, разкривайки възрастта и умората, които обикновено прикриваше с помощта на козметиката и със силата на волята си. — Всъщност дори го очаквах.

— Очаквали сте го? — Амброуз явно беше също толкова сащисан, колкото се чувстваше и Тони.

— Гледам новините, сержант. А между другото, чинът ви не е ли малко нисък, за да ви поверят да водите разследване на убийство?

— Сержант Амброуз не е дошъл тук в отговор на обаждането ти. Тук е, защото се опитвахме да заловим Ванс.

Ванеса се позасмя сухо.

— Значи е трябвало малко да побързате — тя поклати раздразнено глава. — Гледах новините и разпознах къщата, която ти завеща Еди в Устър. А вече знаех и за брата на приятелката ти.

Амброуз трепна и погледна учудено Тони.

— Не съм в такива отношения с нея, колко пъти трябва да повтарям?

Ванеса махна презрително с ръка и отпи още бренди.

— А после чух и за нападението над къщата на бившата му жена. Казах си, че след като е започнал с такъв удар като двойно убийство, сега сигурно чувства, че нивото му спада и надали е особено доволен от себе си, след като са загинали само два коня и някакъв работник в конюшните, който дори не беше споменат по име. Затова се запитах дали в глупостта си няма да реши, че ако ме убие, ще причини мъка на ей този тук — и тя кимна с глава към Тони. — Нещастник — не беше много ясно дали има предвид Ванс или Тони. — Та си казах, сигурното си е сигурно. Взех един нож от кухнята и го скрих между възглавниците. Изобщо не го чух как влезе. Изведнъж го видях, застанал насред дневната ми, сякаш си беше у дома.

Тя потръпна и Тони си каза, че потръпването й не беше съвсем престорено.

— Замахна към мен с ножа. Аз извадих моя и го забих в него. Изненадах го. Падна върху мен и ми беше много трудно да го избутам. Тогава се изпоцапах — тя плъзна ръце от брадичката към коленете си. — Беше ми ясно — или той, или аз.

— Разбирам — каза Амброуз.

— Не трябва ли някой да й прочете стандартното предупреждение?

Тони отказваше да повярва, че Амброуз е на път да бъде оплетен от чудовищния чар на майка му.

— Предупреждения ли? След като единственото, което съм сторила, е да се защитя от осъден убиец, нахлул в собствения ми дом?