Вэл Макдермид - Разплата

Пола се изкушаваше да го арестува по подозрение в убийство. Дългогодишният опит й подсказваше, че съществува нещо, което той иска да скрие. Но ако го арестуваше, срокът щеше да започне да тече и щяха да разполагат само с трийсет и шест часа, през които да го разпитват, а след това трябваше или да повдигнат обвинение срещу него, или да го пуснат.

— Струва ми се, че ще се наложи да ни поканите да влезем — каза тя с най-резкия си тон.

— На мен пък не ми се струва така — отвърна Флечър. Категоричността на тона му вбеси Пола до крайност. Знаеше, че са на вярна следа и нямаше намерение да допусне той да се измъкне.

Пола вдигна свита длан към ухото си и извърна глава към площадката.

— Чувате ли, сержант? Май някой вика за помощ.

И пристъпи напред, докато вдигнатият й напред лакът не опря в гърдите на Флечър.

Сега вече Флечър започна да нервничи.

— Никой не вика за помощ. Дават „Мач на деня“, глупачке. Крещят феновете.

— Май сте права — отвърна Кевин и също пристъпи напред. Флечър трябваше да отстъпи или да се остави да го избутат встрани. Но той стъпи по-нашироко и не се отмести. Кевин се извърна и извика към площадката:

— Тук вътре някой вика за помощ!

А после вече всичко се превърна в смесица от черни петна, шум и движение. Пола притисна гръб към стената, а хората от елитния отряд повалиха Флечър на пода и му сложиха белезници. После нахлуха през коридора в дневната така, сякаш очакваха да видят призрака на Осама бин Ладен да се грее на газовата камина. Двама се върнаха обратно в коридора и отвориха първата врата. Пола видя част от баня, после единият полицай излезе заднешком и отвори рязко отсрещната врата. Двамата се заковаха на прага и единият каза:

— О, по дяволите!

Пола се промуши покрай тях и погледна вътре. Единственото, върху което се заковаваше погледът, беше двойното легло. Останки от женско тяло сякаш плуваха в червено море. Беше я рязал на ивици, на места плътта беше откъсната от костите. Както беше предсказал Тони, недокосната беше единствено главата. Разплискана и стекла се кръв беше изпъстрила стените с петна и ивици като в модерна инсталация. Пола се извърна. Задушаваше я мисълта за още един напразно погубен човешки живот. Тони се бе оказал прав и за още нещо. Задачата им не е търпяла отлагане. А те не бяха положили никакви усилия да действат спешно.

Кевин рецитираше стандартните предупредителни фрази над проснатото тяло на Флечър. Един от полицаите викаше по радиостанцията пълен екип специалисти по оглед на местопрестъпление, друг се беше свързал с участъковия началник Рийки и му описваше какво бяха открили. „Ако на това му викат «славен финал», могат да си го заврат отзад“, мислеше Пола.

Двете ченгета, застанали на прага на спалнята, се върнаха в дневната. Пола ги последва, и влизайки в прашната, разхвърляна стая, погледна разсеяно към телевизора.

— Наистина е „Мачът на деня“ — каза тя уморено. — Трябва да съм сбъркала.

На лично място до телевизора беше поставена снимка в рамка. Момичето на снимката беше по-младо с няколко години, но нямаше никакво съмнение, че жената на леглото беше Кери Флечър.

— Трябваше да се прибере у дома! — крещеше Флечър. Нищо нямаше да се случи, ако се беше прибрала у дома!

Тони успя да вземе завоя със скърцащи гуми, навлезе в кръговото, изви с все сила волана и скоро отново летеше по главния път, но в обратна посока. Веднага щом стана възможно да отдели едната си ръка от волана, той посегна към телефона и натисна клавиша за повторно набиране, за да говори с Амброуз. Но беше прехвърлен незабавно на гласовата поща — също както бе станало с Карол.

— Моля те, недей! — простена той. — Това е пълна глупост — чу се сигналът за запис. — Алвин, обажда се Тони. Знам къде е Ванс. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Още пет мили обратно, докато излезе на М62, после няколко мили до завоя към Халифакс. Ами ако беше закъснял? Как щеше да живее с тази мисъл?

Телефонът му иззвъня и го изтръгна от размислите. Разнесе се далечен глас, прекъсван от припукване.

— Доктор Хил? Обажда се детектив Сингх. Аз отговарям на повикванията за сержант Амброуз, защото той шофира и предпочита да не се разсейва. Казвате, че знаете къде е Ванс.

— Дайте ми Алвин. Това е важно, нямам време да обяснявам всичко от начало.

На фона се чу неясна реч. После екна плътният глас на Амброуз:

— Да му се не види, какво става, докторе? Мислех, че няма никакво съмнение за Винтън Удс!