Вэл Макдермид - Разплата

После той влезе, заобиколи дивана и замахна с ножа към жената, която седеше с изправен гръб сред възглавниците. Реакцията й беше напълно неочаквана. Вместо да изпадне в паника и да се разкрещи, Ванеса Хил просто го гледаше със спокойно любопитство.

— Здравей, Джако — каза тя. — Защо се забави толкова?

Тони предположи, че синята светлина, която виждаше все по-близо зад себе си, докато се движеше по главния път, бе от колата на Амброуз. Зави по страничната улица към къщата на майка си, движейки се точно пред тях, и успя да им попречи да го изпреварят, когато всички завиваха рязко наляво по нейната улица.

Тони заряза колата си на улицата, без изобщо да се опитва да паркира. Хукна към входната врата, но преди да стигне до нея, някакъв млад азиатец го сграбчи в мечешката си прегръдка и го притисна към стената на къщата.

— Няма да стане — каза той. В същия миг пред него се озова и Амброуз, който нахлузваше бронежилетка с размерите на автомобилна врата.

— Спокойно, Тони — каза той тихо. — Няма да влезеш първи. Имаш ли ключ?

Тони изсумтя.

— Не. А също така не знам и дали е дала ключ на някой от съседите си. Но много се съмнявам. Майка ми е крайно необщителен човек.

Още двама полицаи бяха застанали малко по-назад, близо до портата.

— Бихме могли просто да позвъним — каза единият.

— Само това ни липсва, да я вземе за заложница — отвърна Амброуз.

— Никакви заложници няма да вземе — възрази Тони. — Причината да дойде тук е само една. Ще я убие и ще си тръгне. Ако е още вътре, значи се готви да си тръгне — той посочи с глава тесния проход до гаража. — Можеш да изпратиш някое от момчетата си отзад, за в случай че Ванс реши да си тръгне през задната врата.

Амброуз повика един от полицаите и посочи с пръст прохода.

— Иди да провериш — после погледна озадачено Тони. — Ами да позвъним тогава — след това насочи пръста си към Тони. — Ти оставаш зад нас. Каквото и да става, ще вървиш зад нас.

Тръгнаха към вратата с учудващо леки стъпки за такива едри мъже. Между Сингх и Амброуз имаше достатъчно празно пространство, за да може Тони да вижда какво става. Амброуз позвъни, после отстъпи, за да бъде извън обхвата на всеки, който би се опитал да му нанесе удар от прага на вратата.

Тони почувства как стомахът му се сви. Беше уверен, че се намира по-близо до Ванс, отколкото се бе намирал някога през последните дванайсет години. Без значение дали убиецът беше вече в къщата или идваше насам, със сигурност това бе мястото, на което щяха да го открият. Тони предпочиташе засега да не обмисля цената на предстоящата конфронтация. Искаше само да види Ванс отново в затвора, и то прибран там завинаги. Нямаше никакво съмнение, че той бе от онези затворници, които в никакъв случай и при никакви обстоятелства не трябваше да получават никаква свобода. Макар това да бе в разрез с дълбокото убеждение на Тони, че правосъдието би трябвало винаги да си поставя за цел възвръщането на престъпника към нормален живот, понякога той беше принуден да признае, че има хора, на които не е възможно да се помогне. Непоправими. Жив пример за това беше Ванс и самият факт, че такъв пример можеше да съществува, звучеше като порицание. Той и хората като него напомняха на Тони, че провалите на системата винаги имаха повече странични ефекти от успехите й.

Зад стъклото проблесна светлина и те чуха завъртането на ключ в ключалката. Вратата се открехна и в пролуката се показа лицето на Ванеса, с леко разчорлена коса, като че ли я бяха събудили от сън. Амброуз и Сингх извадиха полицейските си карти и изрецитираха имената и чиновете си. Тони се усмихна едва-едва и й махна с ръка.

— Здравей, мамо — каза той, без да може да прикрие обзелата го внезапно умора.

— Бърза работа — отбеляза Ванеса, отваряйки вратата достатъчно широко, за да могат те да видят аленото петно, разпростряло се по домашната й дреха от гърдите до средата на бедрата. — Току-що се обадих на 999. Заповядайте.

Амброуз се извърна и погледна Тони с широко разтворени от удивление очи. Леко замаян. Тони се промуши покрай ченгетата и влезе вътре, а Ванеса отвори по-широко вратата и отново ги подкани да го последват.

Тя посочи леко открехнатата врата на дневната и каза с делови тон:

— Вероятно ще е по-добре да не влизате там. Това е, както се изразявате вие, местопрестъплението. Но можем да отидем в трапезарията. Не е влизал изобщо там, затова и няма следи, които може да бъдат заличени.