Вэл Макдермид - Разплата

Той не беше привлекателно дете. Доколкото си спомняше, знаеше, че е така, защото винаги му го бяха казвали. Не разполагаше с много обективна информация. Почти нямаше снимки от детството си. Две снимки на класа от случаите, когато учителят бе успял да накара Ванеса да се засрами и да поръча по един екземпляр — и толкова. Знаеше кое от децата е той, защото се случваше баба му да го посочи — когато го правеше, обикновено казваше нещо от рода на: „Всеки, който погледне снимката, веднага може да прецени кое е най-безполезното копеле от всички“. И забиваше в снимката своя разкривен от артрита показалец.

Малкото копеле Тони Хил. От късите панталони — малко прекалено къси, малко прекалено тесни — стърчаха слаби крака с кокалести колене. Тясно лице под разчорлена, чуплива коса, която явно не познаваше услугите на фризьор — откъде такъв лукс. Плахо изражение на дете, което не знае кога ще го изненада следващият шамар, но е убедено, че той няма да му се размине. И дори там, дори тогава, сините му очи привличаха внимание. Лазурният им блясък беше непомрачен и говореше за непрекършен дух. Все още непрекършен.

В училище го тормозеха постоянно; Ванеса и майка й бяха успели да му придадат излъчването на готова жертва, а не бяха малко склонните да се възползват от това, че никой не проявяваше интерес към него. Можеше спокойно да опердашиш Тони Хил, майка му нямаше да цъфне на другия ден в училището, за да навиква директора като продавачка на риба от Гримсби. За отборните спортове го избираха последен, присмиваха му се, каквото и да правеше, така че, докато преминаваше от клас в клас, училището си оставаше за него истинска мъка.

Тони винаги беше последен на опашката за храна. Беше се научил, че това е единственият начин да успее да се нахрани изобщо. Ако оставеше по-големите да минат много преди него, успяваше да отнесе подноса си до масата, без десертът му да бъде „случайно“ накиснат в яхнията с кнедли. По-малките деца не проявяваха желание да го спъват или да плюят върху картофите му.

Никога не бе обръщал внимание на жените, които работеха в кухнята. Тони беше привикнал да ходи с наведена глава, надявайки се, че възрастните няма да го забележат. Затова се стъписа, че една от жените го заговори, когато той пристъпи към тезгяха.

— К’во ти е на теб? — попита тя. Провинциалният й акцент беше толкова силен, че той едва разбра въпроса.

Той погледна през рамо, обзет от ужас, че някое от по-едрите момчета се е примъкнало и стои зад гърба му. После трепна, съзнавайки, че тя говори на него.

— Да, на теб, глупчо такъв.

Тони поклати глава, горната му устна трепна от страх и зъбите му се оголиха като на подплашено кученце.

— Нищо — каза той.

— Ама как лъжеш — отвърна жената и постави огромна порция макарони със сирене на чинията му. — Я ела тук, отзад.

И тя посочи с глава прохода отстрани, който водеше към кухнята.

Вече сериозно уплашен, Тони се огледа, за да се убеди, че никой не го наблюдава, и се промуши странешком в прохода. Стиснал подноса пред гърдите си като хоризонтално разположен щит, той застана на входа на кухнята. Жената дойде при него и го поведе назад, към готварницата, където се вършеше основната работа. Обгърнати от пара, четири жени миеха големи тенджери в дълбоки умивалници. Пета жена пушеше, облегната на една врата в дъното.

— Сядай тук и яж — каза онази, която го беше повикала, сочейки едно високо столче край друг тезгях.

— Поредното спасено кутре, а, Джоан? — попита жената, която пушеше.

Гладът на Тони надви страха и той загълта бързо яденето. Джоан го наблюдаваше доволно, скръстила ръце на гърдите си.

— Все си последен на опашката — поде тя добродушно. — Тормозят те, нали?

Той почувства, че в очите му напират сълзи и едва не се задави с един от хлъзгавите макарони. Сведе поглед към чинията си и не отговори.

— Аз гледам кучета — продължи тя. — Имам нужда от някой, който да ми помага да ги разхождам, след като си свърша работата тук. Би ли искал ти да се заемеш с това?

Не го беше грижа за кучетата. Искаше му се просто да бъде с някой, който да разговаря с него като Джоан. Кимна, но все още не вдигаше глава.

— Значи решено. Ще те чакам при задната врата, щом бие звънецът? Трябва ли да се обадиш на някого у дома?

Тони поклати глава.

— Баба ми няма да има нищо против — каза той. — А майка ми никога не се прибира преди седем.

И така започна всичко. Джоан никога не го разпитваше за живота му у дома. Изслушваше го когато той разбра, че може да й се довери, но никога не проявяваше излишен интерес, никога не критикуваше. Тя имаше пет кучета, всяко със съвсем различен нрав, и макар че Тони никога не успя да ги обикне така, както ги обичаше Джоан, поне се научи да симулира привързаност към тях. Не го правеше от неуважение, а защото не искаше да разочарова Джоан. Тя не се опитваше да се превърне в негова втора майка, не се натрапваше да заеме по-важно място в живота му. Беше просто една сърдечна, бездетна жена, трогната от мъката му, също както я бяха трогнали кучетата, които бе взела от приюта.