Вэл Макдермид - Разплата

— Винаги разпознавам онези, които имат добър нрав — хвалеше се тя пред Тони и пред другите хора, които също разхождаха кучета, когато си бъбреше с тях.

А освен това тя го окуражаваше. Самата Джоан не беше особено умна, но умееше да разпознава интелекта у другите. Обясни му, че ако иска да се измъкне от проблемите си, изходът е доброто образование, осигуряващо повече възможности. Прегръщаше го, когато успяваше да вземе изпитите си и му казваше, че ще се справи, когато той губеше кураж. Тони беше шестнайсетгодишен, когато тя му каза, че вече не бива да идва при нея.

Седяха в кухнята й край покритата с мушама маса и пиеха чай.

— Не бива да идваш повече тук — каза Джоан. — Имам рак, Тони, моето момче. Май ме е нагазил навсякъде. Казват, че ми остават само няколко седмици живот. Утре ще заведа кучетата при ветеринаря, за да ги приспи. Прекалено са стари, за да свикнат с някой друг, а пък се съмнявам, че баба ти би се съгласила да ги вземеш при себе си — тя го потупа по главата. — Искам да ме помниш такава, каквато съм сега. Каквато бях преди. Затова сега е време да се сбогуваме.

Тони реагира ужасено. Възразяваше срещу решението й, настояваше да остане край нея докрай. Но тя беше непреклонна.

— Всичко е уредено, моето момче. Ще приключа с всичко необходимо и после постъпвам в хоспис. Разправят, че там се държали много мило с болните.

После и двамата се разплакаха. Беше тежко, но той се подчини на желанието й. Пет седмици по-късно една от готвачките го повика и му каза, че Джоан е починала.

— Издъхнала спокойно, така казват — поясни тя. — Но всички тук имаме чувството, че след нея остана огромна пустота.

Той само кимна, без да проговори, защото го беше страх да не се разплаче. Но междувременно беше разбрал, че Джоан го е научила как да свикне да живее с тази огромна пустота. Вече не беше същото момче, с което тя се бе сприятелила някога.

Години по-късно, когато се занимаваше като аспирант с личностните разстройства и патологичните отклонения в моделите на поведение, той осъзна изцяло стойността на онова, което Джоан бе сторила за него. Не би било пресилено да се каже, че тя го беше спасила от бъдещето, което го бе застрашавало, когато го видя на опашката за ядене и го прибра при себе си. Тя беше първият човек, който му показа какво означава обичта. Нейната обич беше сурова, лишена от сантименталност. Но беше обич, и макар той да не бе срещал дотогава това чувство, успя да го разпознае.

Но въпреки намесата на Джоан той така и не успя да се научи да установява лесно контакт с хората около себе си. Можеше да се преструва — „да се представя за човешко същество“ беше определението, което използваше за тези случаи. Нямаше кръг от приятели за разлика от повечето мъже, с които работеше. За разлика от тях нямаше и списък на приятелки и любовници. Затова и малкото хора, на които държеше, бяха извънредно ценни за него. А мисълта, че може да изгуби Карол Джордан, го караше да изпитва физическа болка, която пронизваше гърдите му. Дали така се чувстваха хората, преди да получат разрив на сърцето?

А той можеше да я загуби по различни начини. На първо място беше най-очевидният — тя вече беше дала да се разбере, че не я е грижа дали изобщо ще го види отново. Но винаги оставаше надеждата, че може да промени решението си. Имаше други, по-окончателни варианти. В сегашното си състояние тя надали ценеше особено живота си. Той не би се учудил, ако тя решеше да тръгне сама срещу Ванс, а се опасяваше, че в такъв случай изходът можеше да е само един.

Тогава го осени прозрението, че не е единственият, който би могъл да спаси Карол от нея самата. Взе телефона и избра номера на Алвин Амброуз.

— Малко съм зает точно сега — бяха първите думи на сержанта.

— Тогава ще ти го кажа накратко — отвърна Тони. — Карол Джордан е тръгнала сама по петите на Джако Ванс.

Обзета от потиснатост, Пола погледна часовника си. Беше почти готова да се откаже да чака обаждане от нравствената полиция и да се прибере у дома. По принцип сега трябваше да си седи в кухнята, да пие червено вино и да наблюдава как Елинор прилага уменията си на хирург, разрязвайки агнешкото бутче. Надяваше се да остане нещо след гостите, които бяха поканили на вечеря. Прозя се и отпусна глава върху ръцете си, които бе кръстосала на бюрото. Щеше да им даде още пет минути — ако не се обадеха, майната им.

Събуди се стреснато, съзнавайки, че някой стои до нея. Заслепена от светлината на настолната лампа на бюрото си, Пола можеше да види само очертанията на някаква фигура, изправила се в слабо осветената стая. Изпъна рамене, избута стола си назад и стана с усилие. Жената срещу нея — сега вече видя, че е жена — се разсмя тихичко. Беше на средна възраст, средна на ръст, нито много слаба, нито много пълна. Равно подрязана тъмна коса. Физиономията й напомняше малко на градинските джуджета — имаше точно такова чипо, подобно на копче носле и малка, подобна на розова пъпка уста.