Вэл Макдермид - Разплата

— Само че и тя няма намерение да се обади на Франклин, така ли е?

— Точно така. В момента тя пътува към мястото. Не съм много наясно какво смята да прави по-нататък, но най-вероятно ще стигне дотам преди хората от Уест Мърсия. И се страхувам, че този път залъкът е прекалено голям за нея. Той е много опасен човек, доктор Хил.

— Напълно си права, Стейси — още докато говореше, Тони вече се пресягаше за палтото си и опипваше джобовете си, за да открие ключовете от колата. Напъха едната си ръка в ръкава и прехвърли телефона на другото си ухо. — Добре постъпи, че ми се обади. Остави тази работа на мен.

— Благодаря — Стейси издаде някакъв странен звук — като че ли понечи да каже още нещо, но после се отказа. Само допълни припряно: — Погрижете се за нея.

И затвори телефона.

Докато провираше другата си ръка в ръкава, качваше се тичешком по стълбите и заключваше лодката, Тони си мислеше, че за Стейси произнасянето на тези четири думи е равносилно на такова излизане от кожата, което при някой друг от отдела би означавало да го стисне за гърлото и да изкрещи: „Ако допуснеш и косъм да падне от главата й, ще те убия!“

— Ще се погрижа за нея, Стейси — каза той на нощта, затича по понтона и прекоси все така тичешком пристанището в посока към паркинга. Не му остана време да се замисли до момента, когато се вля в движението по магистралата и осъзна, че всъщност изобщо не знае къде отива. А не знаеше и какъв е номерът на Стейси.

— Тъпанар! — започна да се ругае той. — Скапан малоумен тъпанар!

Единственото нещо, което му дойде наум, беше да се обади на Пола. Само че повикването му бе прехвърлено на гласова поща, и той продължи да ругае без прекъсване, докато слушаше записаното съобщение. Когато чу сигнала, каза:

— Въпросът е от изключителна важност, Пола. Нямам номера на Стейси, а искам тя да ми прати съобщение с упътване как да стигна до мястото, за което говорих с нея току-що. И моля те, не разпитвай нито нея, нито мен за какво става дума, иначе ще се разплача.

И това не беше празна заплаха. Въпреки решението да не допуска емоциите си да вземат връх, Тони имаше чувството, че те ще избият навън всеки момент, сякаш тъканта на самообладанието му щеше да се пръсне под напора им. Лесно беше да съзнава какво значение има Карол за него, когато тя присъстваше постоянно в живота му. Беше свикнал с приятелството, което ги свързваше, знаеше как неочакваните им срещи подобряваха незабавно настроението му, беше започнал да разчита на присъствието й като на постоянна, стабилна опора.

Израствайки, той така и не бе опознал два основни градивни камъка на човешката личност — обичта и приятелството. Майка му, Ванеса, беше студен човек, всеки неин жест и всяка дума бяха премерени и пресметнати, за да може да извлече точно каквото искаше от всяка ситуация. Същата тази жена не се бе поколебала да посегне с нож на Артър Блайт, годеника си, когато бе решила, че така е по-изгодно за нея. За щастие на Тони не беше успяла да го убие, а само да го пропъди завинаги.

Когато Тони беше малък, Ванеса беше прекалено заета да гради кариерата си, за да приеме оковите на майчинството, затова и го бе изоставила почти изцяло на грижите на баба му, която беше не по-малко студена от дъщеря си. Баба му се дразнеше от това, че той проваля плановете й за спокойна и безгрижна старост и се постара той да го разбере. И Ванеса, и майка й общуваха с други хора само извън стените на дома си, така че на Тони така и не бе предоставена възможност да наблюдава нормалното, ежедневно човешко общуване.

Когато си спомнеше за собственото си детство, той виждаше точно такова съчетание от фактори, което даваше база за развитието на увредените личности, които се опитваше да изцели като лекар и които преследваше като профайлър. Нежелано дете, лишено от обич, сурово наказвано за всяка дребна детска лудория и за всеки пропуск, откъснато от естествените човешки взаимоотношения, които стимулират развитието на личността. Отсъстващ баща и агресивна майка. Когато разговаряше с психопатите, станали негови пациенти, той постоянно долавяше отзвуци от собственото си изпълнено с пустота детство. Мислеше си, че именно затова е толкова добър в професията си. Разбираше тези хора, защото самият той се бе отървал на косъм от опасността да се превърне в един от тях.

Онова, което го спаси, което го дари с едно безценно умение — съпреживяването, бе единственото, което би спасявало и би могло да спаси хора като него — обичта. И тя дойде при него от съвсем неочаквано място.