Саймон Бекетт - Гробовни тайни

— Хайде, вече се запозна с всички — каза той и направи знак на охраната да го отведе. — Да не губим повече време.

— Чу ли какво ти се казва, смехурко.

Другият пазач от затвора, едър набит мъж с брада, се опита да дръпне Монк встрани. Със същия успех можеше да пробва да помръдне статуя. Затворникът изви глава и сведе безумния си поглед към него.

— Не смей да ме дърпаш, ей!

Атмосферата и без това беше напрегната, но в този момент направо прехвърчаха искри. Виждах как гръдният кош на Монк се надига и той диша все по-ускорено. В ъгъла на устата му се появи слюнка. Полицейското куче го следеше внимателно, готово да му се нахвърли всеки момент. Точно тогава един висок мъж, облечен в кафяво палто, си проби път сред полицаите.

— Аз съм Клайд Добс — представи се той — и съм адвокат на господин Монк. Клиентът ми доброволно се съгласи да сътрудничи при издирването, затова смятам, че не е необходимо да се нахвърляте върху него.

Гласът му беше тънък и носов и звучеше едновременно отегчено и ласкателно. Не го бях забелязал до този момент. Изглеждаше петдесет и няколко годишен и тънката му сивкава коса беше заметната на една страна върху плешивото му розово теме. Куфарчето за документи, което носеше, изглеждаше направо нелепо насред тази обстановка.

— Никой не се нахвърля върху него — сряза го Тери и хвърли многозначителен поглед към пазача с брадата.

Той с нежелание пусна ръката на Монк.

— Благодаря — каза адвокатът. — Моля, продължете.

Видях как Тери стисна зъби и мускулите му се напрегнаха.

— Доведете го тук — кимна той на охраната.

— Майната ти! — изкрещя Монк и рязко извърна глава.

Пазачите се опитаха да го удържат. Погледът му беше налудничав, черните му очи приличаха на стъкло. Стоях като вцепенен, не можех да повярвам, че всичко се обърка толкова бързо. Очаквах Тери да направи нещо, да вземе нещата в свои ръце, но той стоеше като замръзнал. Стори ми се, че това продължи безкрайно дълго, напрежението ставаше все по-голямо и очаквах всеки момент да се случи нещо ужасно.

Изведнъж Софи излезе напред.

— Здравей, аз съм Софи Келър — каза тя непринудено. — Тук съм, за да ти помогна да откриеш гробовете.

От страна на Монк не последва никакъв отговор, после черните му очи се отместиха от Тери към нея. Те примигнаха, а устата му се раздвижи, сякаш успя да си спомни как да се изговарят думите.

— Нямам нужда от помощ.

— Чудесно, тогава на всички ще ни бъде по-лесно. Във всеки случай аз ще съм на разположение. Става ли? — попита Софи с усмивка, която не беше нито нервна, нито предизвикателна, а обикновена, нормална.

— И вероятно ще е по-добре да ти махнат веригите от краката — продължи тя. — Няма да стигнеш много далече с тях.

Все още усмихвайки се, тя се обърна към Тери, сякаш коментарът й бе насочен към него. Забелязах, че останалите полицаи се спогледаха. Лицето на Тери почервеня, но той кимна на пазачите.

— Освободете краката му, но оставете белезниците.

Каза го рязко и безцеремонно, но всички присъстващи бяха усетили, че за малко щеше да изпусне ситуацията от контрол. Роупър нервно наблюдаваше Тери, който се опитваше да си възвърне авторитета. Останалите полицаи си размениха многозначителни погледи. Не се знаеше какво можеше да стане, ако Софи не се беше намесила. Тя не само бе премахнала напрежението, но бе успяла да установи някаква връзка с Монк.

След избухването си, сега затворникът изглеждаше унил и потиснат. Докато го отвеждаха надолу по пътя, огромната му глава се изви и той впери поглед в Софи.

— Изглежда, госпожица Келър си намери нов домашен любимец — обади се Уейнрайт, когато последвахме полицаите.

Дъхът ни се виждаше в студената сутрин.

— Добре се справи.

Не само Тери се посрами пред всички, помислих си аз.

— Така ли мислиш? — попита Уейнрайт, докато гледаше недружелюбно останалите пред нас. — Да се надяваме, че онова нещо няма да я ухапе.

Тресавището сякаш правеше всичко по силите си, за да ни затрудни. Почти едновременно температурата падна и дъждът отново заваля. Той превиваше стъблата на тревата и пирена, лееше се монотонно като из ведро и смразяваше както телата, така и духа ни.

Джером Монк, изглежда, не забелязваше нищо. Стоеше прав до празния гроб на Тина Уилямс, дъждът се стичаше по голото му теме и падаше върху лицето му, чийто черти биха направили чест на всяко чудовище от водоливник на средновековна катедрала. Явно изобщо не го беше грижа, че вали.