Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Откъде искаш да мина днес? — попита Лорна.

— Задръж за минута — казах. — Остави ме да гледам.

Видеото нямаше звук. Ланкфорд почука отново, този път по-силно. След това погледна някъде зад камерата и поклати глава. Очевидно по посока на някой, който не влизаше в обхвата на обектива. Пак се обърна и пак почука още по-силно.

Никой не му отговори. Вторият мъж също се качи на верандата и отиде отдясно на Ланкфорд, за да погледне през прозореца до вратата. Сложи длани до очите си и се наведе към стъклото. Лицето му остана скрито, докато не се отдръпна. Обърна се към Ланкфорд и му каза нещо. Беше Джеймс Марко.

Спрях видеото, за да ги разгледам. Знаех, че този кадър ще предизвика прелом в делото. Беше напълно логично и приемливо Ланкфорд да се появи на прага на човек от списъка със свидетели, тъй като той бе назначен от прокуратурата да работи по случая. Но събирането му с агент Джеймс Марко от Агенцията за борба с наркотиците на предната веранда напълно променяше нещата. Пред мен стоеше дигитално доказателство, което свързваше Марко с Ланкфорд и събитията около убийството на Глория Дейтън. Минималното, което можех да постигна с него, бе разумно съмнение.

— Къде е Сиско в момента?

— Прибра се, даде ми това и легна да спи. Каза, че ще дойде в съда към десет.

Кимнах. Заслужаваше да се наспи.

— Е, справил се е добре.

— Изгледа ли целия запис? Каза, че трябва да го гледаш до края.

Натиснах бутона. На Ланкфорд и Марко им писна да чакат някой да им отвори и слязоха от верандата. Зачаках. Нищо не се случваше. Никакво движение по верандата.

— Какво е това…

Тогава видях. Беше бледа сянка от другата страна на верандата, но я видях. Единият или и двамата вървяха отстрани на къщата.

След това видеозаписът смени гледната точка и показа кадри от камерата в задния двор, насочена към задната врата на къщата. Забелязах, че таймкодът скочи 10 секунди назад. Гледах и чаках и накрая видях два силуета да излизат от двата странични двора и да се срещат пред задния вход. Под светлината над вратата успях да различа лицата им. Бяха Ланкфорд и Марко. Ланкфорд почука, но Марко не изчака отговор, а клекна и започна да се мъчи да отключи с шперц.

— Невероятно — казах. — Не мога да повярвам, че го имаме.

— Какво е това? — попита Лорна. — Сиско не искаше да ми каже. Информира ме само, че е свръхсекретно и щяло да обърне мача.

— Така е, обръща мача. Ще ти кажа след минута. Не е свръхсекретно.

Мълчаливо догледах останалата част от записа. Марко отключи вратата, обърна се назад към Ланкфорд и кимна. След това се скри вътре, а Ланкфорд остана да чака навън с гръб към входа и да наблюдава да не дойде някой.

След това гледната точка рязко се смени и видях вътрешността на къщата от тавана на кухнята. Беше снимана с камера с обектив рибе око, най-вероятно скрита в детектор за дим. Марко мина под камерата, докато отиваше от задната врата към коридора, но после се обърна и се върна в кухнята. Отиде до хладилника, отвори фризера и бръкна вътре. Започна да разглежда замразените храни, накрая избра пакет с две багети. Тъй като живеех сам, много добре познавах марката и храната. Марко внимателно отвори пакета, без да разкъса опаковката. Извади една от опакованите с найлон багети, сложи я под мишница, бръкна в джоба на черното си кожено яке и извади нещо. Ръката му се движеше прекалено бързо, за да разбера какво е, но каквото и да беше, той го пъхна в пакета, а след това сложи обратно батетата върху него. Прибра опаковката във фризера и се върна към задната врата.

Гледната точка отново се смени, бяхме отново навън и видях Марко да излиза от къщата и да заключва вратата. Беше прекарал вътре по-малко от минута. Кимна на Ланкфорд и двамата се разделиха и се върнаха по същите пътища, по които бяха дошли. И тук видеозаписът свършваше.

Вдигнах поглед, за да видя къде сме. Лорна всеки миг щеше да завие от Сънсет Булевард по магистрала 101. От естакадата виждах, че тя се е превърнала в обичайния сутрешен паркинг. Усетих първото свиване под лъжичката, което ми се случваше винаги, когато си помислех, че може да закъснея за дело в съда.

— Защо мина оттук?

— Защото те питах и ти ми каза да си мълча. Всеки ден опитваш различен маршрут, нямах представа какво искаш.

— Ърл се гордееше, че винаги успява да избегне задръстванията. Винаги опитваше различни маршрути.

— Е, Ърл вече го няма.

— Знам.

Замислих се за това, което току-що бях видял на записа. Все още не бях сигурен как да го използвам, но нямах никакво съмнение, че е чисто злато. Бяхме заснели как агент, който обича да нарушава правилата, и неговият съучастник подхвърлят наркотици в къщата на Стратън Стергос в опит да го унищожат или да го контролират като свидетел. Доста повече от това, което бях очаквал.