Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Значи се надяваш Ланкфорд да направи проучването и да открие името на Стратън Стергос? — попита Дженифър.

Кимнах.

— Ако извадим късмет.

— И след това да направи грешка.

Пак кимнах.

— Ако извадим още по-голям късмет.

Като по поръчка точно тогава влезе Сиско. Дадох си сметка, че докато е прекосявал таванското помещение, здравенякът не е издал нито звук. Отиде до каната с кафе и започна да си налива.

— Сиско, това е старо — предупреди го Лорна. — От снощи е. Дори не е претоплено.

— Ще свърши работа — каза Сиско.

Остави стъклената кана върху студения нагревател и отпи. Всички направихме физиономии. А той се усмихна.

— Какво толкова? Имам нужда от кофеин. Настаняваме се около къщата и може да будувам цяла нощ.

— Значи всичко е готово? — попитах.

Той кимна.

— Току-що проверих. Готови сме.

— Тогава да се надяваме, че Ланкфорд ще свърши своята работа.

— И тогава какво ще стане?

Наля си още кафе.

— Ще направя ново — каза Лорна.

Стана, заобиколи масата и тръгна към съпруга си.

— И това става — каза Сиско. — И без това няма да остана дълго. Трябва да отида при екипа.

Лорна спря и го погледна. Лицето й беше пребледняло.

— Какво? — каза Сиско.

— С какво се занимаваш? — попита тя. — Колко е опасно?

Сиско сви рамене и ме погледна.

— Взели сме предпазни мерки — казах аз. — Но… те са въоръжени.

— Винаги внимаваме — добави Сиско.

Вече разбирах откъде бе дошъл разгорещеният спор между мен и Лорна в колата. Тя се тревожеше за съпруга си, тревожеше се, че съдбата, която бе сполетяла Ърл Бригс, може да почука и на нейната врата.

Сиско ми звънна в полунощ. Бях в леглото с Кендъл. Преди това се бях измъкнал през задната врата на дома си и пак бях взел такси, за да отида да се видя с нея. Хората на Мойя все още ме пазеха през нощта, но ги зарязвах, когато отивах да се видя с Кендъл, защото тя не бе съгласна да са край нея. Както обикновено, откакто бе започнал процесът, вечеряхме късно в суши бара, след като тя затвори студиото, а след това се върнахме в нейното жилище. Бях заспал дълбоко и сънувах автомобилни катастрофи, когато Сиско се обади. Трябваше ми малко време, за да осъзная къде съм и какво означава това обаждане.

— Записахме ги — каза Сиско.

— Кого по-точно?

— И двамата. Ланкфорд и Марко.

— Заедно, в един кадър?

— В един кадър.

— Добре. Направиха ли нещо?

— О, да. Влязоха.

— Имаш предвид — влязоха с взлом?

— Аха.

— Мамка му! И го имате това на запис?

— Имаме го, даже още нещо. Марко подхвърли в къщата наркотици. Хероин.

Направо останах без думи. За по-добро не можех и да мечтая.

— И това също го записахте?

— Да. Всичко. Искаш ли вече да махнем камерите?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Не — казах накрая. — Искам да останат. Платихме на Стергос за две седмици. Нека всичко си стои на мястото. Никога не се знае.

— Сигурен ли си? Имаме ли пари за това?

— Да, сигурен съм. И не, нямаме пари.

— Е, не ти трябва да ядосваш тези момчета.

За малко да пусна шегичка как ядосваме индианците още откакто Колумб е пристигнал тук, но реших, че не е време да проявявам чувство за хумор.

— Ще измисля нещо.

— Добре.

— Ще се видим утре сутринта. Мога ли да видя нещо от записа?

— Да, ще го сваля на айпада на Лорна. Ще го гледаш по пътя към съда.

— Добре.

След като затворих, проверих съобщенията си, за да видя дали не съм получил нещо от дъщеря ми. Пращах й новини от процеса всяка вечер, казвах й как вървят нещата и какво се очаква на следващия ден. Бяха предимно лоши съобщения, докато не започна представянето на защитата. Сега аз владеех положението. Докато пътувах с таксито, й бях написал за точките, които отбелязах с Валенцуела и Фългони.

Но както обикновено нямаше отговор, нито какъвто и да е знак от нея. Оставих телефона на нощното шкафче и пак положих глава на възглавницата. Ръката на Кендъл се промъкна изотзад по гърдите ми.

— Кой беше?

— Сиско. Тази вечер е свършил добра работа.

— Браво на него.

— Не, браво на мен.

Тя ме притисна и усетих колко силна е станала след толкова години занимания с йога.

— Заспивай — каза ми.

— Не мисля, че ще мога — отвърнах.

Но се пробвах. Затворих очи и се опитах да не се върна в предишния сън, да се измъкна от него. Не го исках. Опитах да си представя как дъщеря ми язди черния кон с бялата ивица на носа. Във видението ми не носеше каска и косата й се вееше, докато конят препускаше в галоп през голото поле, обрасло с висока трева. Точно преди да се унеса осъзнах, че момичето е дъщеря ми, но от година по-рано, когато все още си говорехме и се виждахме през уикендите. Последната ми мисъл преди да се предам на изтощението и да заспя, бе дали тя завинаги ще остане застинала на тази възраст в сънищата ми. Или ще имам с нея и други преживявания, върху които да градя нови сънища.