Майкл Коннелли - Боговете на вината

— И чия е вината за това?

Сега разбрах защо се държи така с мен. Изпитваше съжаление към младия Слай.

— Виж, Лорна, хлапето е напълно некомпетентно. Трябваше да покажа това, защото ако не го бях направил, щях да изглеждам също толкова некомпетентен, когато Форсайт обърше пода с него. Освен това някой ден той ще ми благодари за това. По-добре сега да му е тежко, отколкото по-късно.

— Както кажеш.

— Да, както кажа. Знаеш ли какво? Ърл никога не ми е давал акъл как да си работя делата.

— И виж какво му се случи.

Това беше като стрела в гърба.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Стига, Лорна, не хвърляй всичко върху мен. Не мислиш ли, че вече и без това нося достатъчно вина?

Всъщност бях изненадан, че й бяха трябвали цели два месеца, за да ми го каже.

— Знаеше, че те следят. Знаеше за проследяващото устройство в линкълна.

— Да, проследяващо устройство. За да знаят къде ходя. Не за да могат да ни убият. Това не сме го допускали. Сложили ни бяха проследяващо устройство, не бомба, за бога.

— Когато отиде при Мойя, трябваше да се сетиш, че те ще разберат, че си разгадал всичко, и ще стане опасно.

— Това е лудост, Лорна. Защото аз не съм разгадал всичко. Нито тогава, нито сега. Все още карам на мускули. Освен това се обадих на Сиско, докато бях там. Той ме увери, че индианците са ни следили и нямаме опашка. Затова взех решение да изтеглим индианците, защото ни струваха доста, а ти непрекъснато ми даваше зор за пари.

— Значи обвиняваш мен?

— Не, не те обвинявам. Не обвинявам никого, но очевидно някой е пропуснал нещо, защото сме имали опашка.

— И Ърл беше убит.

— Да, Ърл беше убит и убийците му засега се измъкват. А аз трябва да живея с решението си да изтеглим наблюдението, не че то щеше да промени нещо.

Вдигнах ръце в знак че се предавам.

— Виж, не знам защо всичко това избива точно в този момент, но може ли повече да не говорим на тази тема? Намирам се насред процес и жонглирам с резачки. Така никак не ми помагаш. Виждам лицето на Ърл всяка нощ, когато се опитвам да заспя. Ако ще се почувстваш по-добре, ако знаеш, че духът му ме преследва — добре, така е.

През следващите двайсет и пет минути пътувахме в мълчание. По броя на паркираните зад сградата на „Санта Моника“ коли, сред които имаше и няколко изпочупени вана, можех да кажа, че събранието ни ще има музикален съпровод. Според правилата на сградата групите имаха право да репетират след 4 следобед.

Продължихме да мълчим, докато се возехме в товарния асансьор. Обувките ни нервно потропваха по дървения под. Звукът отекваше и в празното помещение, докато вървяхме към заседателната зала.

Вътре беше само Дженифър Арънсън. Спомних си, че Сиско бе казал, че има някаква работа преди това.

— Е, как мина? — попита Арънсън.

— Доста добре. Играта тръгна. Дори успях да предложа на Форсайт да остави Ланкфорд да прегледа новия списък със свидетели.

— Имам предвид процеса. Как беше Фългони?

Погледнах Лорна, вече наясно със симпатиите й към Слай младши.

— Свърши си работата.

— Приключихме ли с него?

— Да, поне засега.

Дженифър бе направила новия списък със свидетели, като се бе погрижила всяко добавено име да има някаква връзка с процеса, така че да можем да обосновем присъствието му. С изключение на едно.

— Форсайт възрази категорично, че съдията му е дала време само до утре сутринта, за да отговори. Затова ми трябваш там, тъй като знаеш имената по-добре от мен. Свободна ли си сутринта?

— Да. Аз ли ще отговарям, или само ще ти шепна?

— Ти ще отговаряш.

При мисълта, че ще застане срещу Форсайт в съда, тя се оживи.

— Ами ако той спомене Стратън Стергос?

Помислих малко, преди да отговоря. Чувах как някой свири рифове на електрическа китара някъде из сградата.

— Първо, няма „ако“. Стергос ще бъде споменат. Когато това стане, започваш да отговаряш, след това поглеждаш леко към мен, сякаш ме питаш дали не казваш прекалено много. И аз се намесвам и поемам оттам нататък.

Новият списък със свидетели, който бях предал, бе внимателно премислена част от стратегията ни. Всяко име, което бяхме добавили, имаше поне минимална връзка със случая „Глория Дейтън“. Можехме лесно да обосновем нуждата лицето да свидетелства. Истината беше, че можехме да призовем много малко от тези лица в залата. Повечето бяха добавени в списъка, за да прикрием едно-единствено име: Стратън Стергос.

Стергос не беше нито директно, нито индиректно свързан с Дейтън. През последните двайсет години обаче той бе живял в Глендейл срещу къща, в която през 2003 година били убити двама наркодилъри. Смятах, че именно при разследването на тези убийства е бил сключен нечестив съюз между тогавашния детектив от полицията Лий Ланкфорд и агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко. Имах нужда да изтръгна този съюз из корен и да намеря начин да го свържа с Глория. Това се нарича приложимост. Трябваше да докажа, че случаят в Глендейл е приложим към случая с Дейтън, иначе никога нямаше да успея да предам тезата си на съдебните заседатели.