Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Да, казах на баща ми.

— А питали ли сте го дали той е казал това на господин Мойя преди смъртта на Глория Дейтън?

— Да, но това няма значение. Тя беше билетът на Мойя към свободата. Той не би я убил.

Кимнах и сведох за миг поглед към записките си, преди да продължа.

— Тогава защо сте питали баща си дали е съобщил името й на господин Мойя?

— Защото отначало не разбирах какво става. Помислих си, че е възможно той да е бил движен от желание за мъст или нещо подобно.

— В момента мислите ли го?

— Не, защото вече разбирам. Тя му е трябвала жива, за да спечели иска за отмяна на присъдата. Имахме нужда от нея.

Надявах се алтернативата на сценария, който току-що бях изложил, да е очевидна за съдебните заседатели. Засега стъпвах на пръсти. Исках сами да го проумеят, а след това щях да усиля убеждението им с още свидетелски показания. Когато хората си мислят, че сами са открили някаква информация, са по-склонни да й вярват.

Хвърлих поглед към Малъри Гладуел и видях, че си записва нещо в бележника — съдът дава бележници на всички съдебни заседатели. Май моят алфа съдебен заседател бе доловил внушението ми.

Обърнах се пак към Фългони. Това би бил идеалният момент да приключа, но Фългони все още бе под клетва и на свидетелската банка. Реших да не пропускам нито една възможност да набия в главите на всички тезата на защитата.

— Господин Фългони, опитвам се установя кое кога се е случило около жалбата от името на Хектор Мойя. Завели сте иска и сте пратили призовка на Глория Дейтън в началото на ноември, нали така?

— Да.

— А след това тя е убита в нощта на единайсети срещу дванайсети ноември?

— Не знам точната дата.

— Няма нищо, аз я знам. На сутринта на дванайсети ноември Глория е била мъртва, но трябва да минат още пет месеца, преди да има някакво раздвижване около иска, така ли е?

— Както вече казах, не помня дати. Мисля, че е така.

— Защо чакахте чак до април тази година, за да задвижите пак нещата и между другото да пратите призовка и на агента от Агенцията за борба с наркотиците Джеймс Марко? На какво се дължи забавянето, господин Фългони?

Фългони поклати глава, не знаеше какво да отговори.

— Аз просто… обмислях стратегията. Понякога тези неща се движат бавно, нали знаете?

— Да не би да е защото сте си дали сметка, че ако Глория Дейтън е нужна жива на Хектор Мойя, то може би има някой друг, който я иска мъртва?

— Не, не мисля, че това…

— Да не би да се страхувахте, господин Фългони, че сте отворили кутията на Пандора с иска за лично изслушване пред съда и може самият вие да сте в опасност?

— Не, не съм се страхувал.

— Заплашван ли сте от някой служител на правораздаването да потулите и да се откажете от иска от името на Мойя?

— Не, никога.

— Как реагира агент Марко на призовката през април?

— Не знам. Не бях там.

— А той дойде ли при вас, за да даде писмени показания?

— Не, още не е.

— Той лично заплашвал ли ви е, че ще ви се случи нещо, ако продължите с иска?

— Не, не е.

Взрях се продължително във Фългони. Сега той изглеждаше като уплашено малко момче, което би лъгало за всичко само и само да се измъкне.

Вече беше време. Вдигнах поглед към съдията и казах, че нямам повече въпроси.

Форсайт разпитва Фългони цели деветдесет минути. Играеше твърдо. Ако аз на моменти бях правил така, че младия адвокат да изглежда глупаво, то прокурорът го изкара напълно некомпетентен. Форсайт очевидно имаше мисия и тя беше пълно унищожаване на надеждността на Фългони като свидетел. Бях използвал младия Слай, за да бъдат протоколирани няколко неща, които после щяха да се превърнат в отправни точки за мен. Единствената надежда на Форсайт да подкопае тези отправни точки пред съдебните заседатели бе да подкопае източника им. Трябваше така да изкара нещата, че заседателите да отхвърлят показанията на Фългони в тяхната цялост.

За малко да изпълни мисията си към края на деветдесетте минути. Фългони изглеждаше изцеден. Дрехите му изглеждаха някак си посърнали, позата му бе унила. Отговаряше на въпросите едносрично, съгласяваше се с почти всичко, което прокурорът твърдеше под формата на въпрос. Това бе Стокхолмски синдром — стараеше се да се хареса на похитителя си.

Опитах се да се намеся и да помогна, където мога, с възражения. Но Форсайт умело водеше разпита натам, накъдето бе решил, и възраженията ми бяха отхвърляни едно по едно.

В 4 и 15 най-накрая всичко свърши. Фългони бе освободен и когато стана от свидетелската банка, приличаше на човек, който не иска никога повече да стъпи в съдебна зала, въпреки че беше адвокат. Отстъпих назад към парапета, който ме делеше от публиката, и прошепнах на Сиско на първия ред да се погрижи младият Слай да не си тръгва. Трябваше да говоря с него.