Майкл Коннелли - Боговете на вината

Съдията разпусна съдебните заседатели за деня. След това ни повика заедно с Форсайт в кабинета си, за да приготвим съдебната заповед, която се надявахме да доведе Джеймс Марко в съдебната зала. Казах на Лорна, че това няма да отнеме много време, затова да слиза и да изкара колата от подземния паркинг, където я бе оставила сутринта.

Настигнах Форсайт в коридора, който се намираше зад съдебната зала и водеше към кабинета на съдията, и казах:

— Добра работа с Фългони. Сега поне вече има някакъв опит в съда.

Форсайт се обърна и ме изчака.

— Аз? Ти започна, освен това е твой свидетел.

— Жертвоприношение пред боговете. Налагаше се.

— Не знам какво се опитваш да постигнеш с тази история с Мойя, но няма да мине, Мик.

— Ще видим.

— И каква е тази работа с новите имена в списъка? Имам деца, на които искам довечера да обърна внимание.

— Дай го на Ланкфорд. Той има време. Мисля, че си е изял децата.

Форсайт се засмя. Влязохме в кабинета. Съдията вече беше зад бюрото си, извърната към компютъра отстрани.

— Господа, да приключваме с това и да си тръгнем преди задръстванията.

Петнайсет минути по-късно си тръгнах през съдебната зала. Съдията бе издала заповед на Марко да се яви. Хората на шерифа трябваше да я предадат в Агенцията за борба с наркотиците на следващата сутрин. В нея се изискваше Агенцията да представи причина защо Марко не би могъл да се яви в съда в сряда в 10 сутринта. Това означаваше, че или техен адвокат, или самият Марко трябва да присъства. Ако това не свършеше работа, съдия Легоу щеше да издаде заповед за арест на Марко и тогава наистина щеше да стане интересно.

Намерих Сиско и младия Слай да седят на една пейка в коридора. Един от хората на Мойя се бе разположил на друга пейка в другия край на коридора. Другият бе тръгнал след Лорна, която беше слязла да вземе колата.

Отидох при Сиско и Фългони и казах на младия Слай, че знам колко му е било трудно, но високо ценя помощта, която е оказал по делото на клиента ми. Казах му също, че нямам търпение да работя с него по иска във федералния съд.

— Бях прав за теб, Холър — отвърна той.

— Да, и кога точно? — попитах.

— Когато ти казах, че си задник.

Стана и понечи да си тръгне.

— А сега вече съм сигурен — добави той. — Убедих се.

Със Сиско го гледахме как върви към асансьора. Хубавото нещо на окъсняването в съда е, че напливът за асансьорите намалява и не се чака толкова много. Фългони бързо се качи и изчезна.

— Приятен тип — каза Сиско.

— Трябва да видиш баща му — отвърнах. — Още по-приятен е.

— Не бива да говоря лошо. Може някой ден да работя за него — каза Сиско.

— Може би си прав.

Подадох му копие от съдебната заповед и той го прегледа.

— Някой в сградата на федералните вероятно ще си избърше задника с това.

— Вероятно си прав, но е част от играта. За всеки случай трябва да сме готови за Марко в сряда.

— Добре.

Станахме и тръгнахме към асансьорите. Човекът на Мойя ни последва.

— Към заседателната зала ли си? — попитах Сиско.

Екипът ми се събираше всеки следобед там. Анализирахме случките от изминалия ден и събирахме идеи за следващия. Споделяхме успехите и пораженията. Днес според мен бяхме по-скоро успешни. Събранието щеше да е приятно.

— Ще дойда — отвърна Сиско. — Просто преди това трябва да спра на едно място.

— Добре.

Излязох от съда, тръгнах по улица „Спринг“ и видях лексуса на Лорна паркиран пред два линкълна, които чакаха клиентите си адвокати. Подминах линкълните и почти бях посегнал да отворя задната врата на колата на Лорна, но реших да не я излагам и седнах отпред.

— Предполагам, че вече съм „Адвокатът с лексуса“ — казах. — Може да направят продължение на филма.

Тя не се усмихна, а попита:

— Към заседателната зала ли?

— Ако нямаш нищо против. Искам да съм сигурен, че сме готови за утре.

— Разбира се.

Тя рязко се отдели от тротоара, без да огледа платното, засече един моторист и той я наруга. Изчаках малко. Бях женен за нея за кратко. Познавах настроенията й и знаех, че тихите диалози с кратки реплики могат да кипнат, ако бъдат оставени на котлона твърде дълго.

— Какво има? Разстроена си.

— Не съм.

— Напротив. Кажи ми.

— Защо накара Силвестър младши да те чака след заседанието?

Присвих очи, опитвах се да направя връзка между чакането на Младши и нейното лошо настроение.

— Не знам. Сигурно защото исках да му благодаря, че свидетелства. Беше тежък ден за него.