Майкл Коннелли - Боговете на вината

След два часа телефонът иззвъня отново. Кендъл изсумтя, докато успея да го грабна от нощното шкафче. Вдигнах, без да поглеждам дисплея.

— Сега пък какво?

— Как какво? Как си позволяваш да се държиш така със сина ми в съдебната зала?

Не беше Сиско. Беше Слай Фългони старши.

— Слай? Виж сега, почакай…

Станах и излязох от стаята. Не исках повече да притеснявам Кендъл. Седнах на плота в кухнята и заговорих тихо.

— Слай, направих каквото бе необходимо за клиента ми и сега не му е времето да го обсъждаме. Факт е, че се справи, прекалено късно е и не ми се говори.

Последва дълго мълчание, а след него въпрос.

— Включи ли ме в списъка?

Ето затова всъщност се обаждаше. Заради себе си. Слай имаше нужда от ваканция от федералния затвор, затова бе поискал името му да бъде добавено в списъка със свидетели. Бе решил, че желае да се поразходи с буса от Викторвил и да прекара ден-два в затвора в Лос Анджелис, просто за да смени обстановката. Нямаше значение, че делото „Ла Кос“ не се нуждаеше от показанията му. Караше ме да измисля основание да го включа в списъка. Ако успеех, винаги можех да кажа на съдията, че съм променил решението и стратегията си и че той повече не ми е необходим. Щяха да го върнат във Викторвил след кратката почивка.

— Да — отвърнах. — В списъка си. Но той все още не е одобрен. Това ще стане утре рано сутринта и с нищо няма да помогнеш, като ме будиш така. Имам нужда от сън, Слай, за да съм във форма и да спечеля.

— Добре, разбрах. Наспи се за красота, Холър. Ще чакам да ми пратиш съобщение и по-добре не се ебавай с мен за това. Синът ми е глупак. Днес е получил добър урок. Аз обаче нямам нужда от уроци. Искам да ме призовеш за свидетел.

— Ще направя каквото е по силите ми. Лека нощ.

Прекъснах връзката преди той да ми отговори и се върнах в спалнята. Канех се да се извиня на Кендъл за второто неканено позвъняване, но тя вече бе заспала.

Щеше ми се и аз да можех така лесно да направя същото. Но второто обаждане непоправимо разбърка цикъла на съня ми. Въртях се неспокойно в леглото през по-голямата част от остатъка на нощта, дремнах само около час, преди да стана.

Сутринта си повиках такси, за да може Кендъл да поспи. За щастие бях започнал да оставям дрехи в дома й и облякох костюм, който не беше много чист, но поне бе различен от предния ден. След това се измъкнах от къщата, без да я будя. Лорна вече ме чакаше в лексуса, когато таксито спря пред жилището ми малко след осем. И хората на Мойя бяха там в тяхната си кола, готови да ни ескортират до центъра. Трябваха ми две минути, за да вляза и да си взема куфарчето. След това слязох и се качих в колата.

— Да вървим.

Лорна рязко отлепи от тротоара. Виждах, че все още ми е ядосана.

— Хей, не аз закъснях десет минути — каза тя. — Дойдох навреме и трябваше да те чакам. Да не споменавам, че чаках заедно с две горили от картела, от които всички ги побиват тръпки.

— Добре, добре. Да не говорим за това, става ли? Имах тежка нощ.

— Какъв късметлия.

— Нямам предвид в този смисъл. Сиско ме събуди, след това и Слай старши се обади да ме дъвче и общо ми се събраха най-много три часа сън. Сиско качи ли видеото на айпада ти?

— Да, в чантата отзад е.

Пресегнах се между седалките към чантата й на пода. Беше голяма като пазарска торба и тежеше цял тон.

— Какво толкова носиш вътре?

— Всичко.

Не поисках повече обяснения. Успях да вдигна чантата на предната седалка, отворих я и намерих айпада. Оставих я на пода между краката си, за да не си разтегна мускул, като я върна там, където беше.

— Трябва да е на екрана, готово за пускане — каза Лорна. — Само натисни копчето.

Отворих калъфа на айпада, включих екрана и видях стопирания кадър на предната врата на къщата, в която знаех, че живее Стратън Стергос. Камерата снимаше отдолу и качеството не беше страхотно, тъй като единственото осветление идваше от лампата на верандата до пътната врата. Предположих, че хората на Сиско са снимали със скрита камера в саксията или в някоя друга украса на верандата. Ракурсът беше страничен, така че всеки, който почукаше на вратата, щеше да бъде уловен в профил.

Натиснах бутона за пускане и гледах няколко секунди, в които нищо не помръдваше и не се случваше. След това на верандата се появи мъж, поколеба се и погледна назад. Беше Ланкфорд. Обърна се и почука на вратата. Изчака отговор. Аз също чаках.

Нищо не се случваше. Знаех, че никой няма да му отговори, но въпреки това моментът беше напрегнат.