Scott Pratt - Несправедливост за всички

Един час отлита бързо и в осем без петнайсет Джак поглежда часовника си и допива остатъка от портокаловия сок.

— Трябва да вървя, татко — казва. — Имам лекция след петнайсет минути.

— Разбира се — кимам унило.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто не очаквам с нетърпение останалата част от седмицата.

— Какво става?

— Утре сутрин имам дело, което мисля, че няма да мине добре, а майка ти покани Рей и Тони на вечеря в събота. Тя се страхува, че те са на ръба на развода.

— Вчера говорих с Томи — казва Джак.

Томи Милър и Джак останаха близки приятели, макар да се намират на стотици километри един от друг. Говорят по телефона често и са заедно през ваканциите — единствените моменти, които прекарват у дома. Последният път, когато видях Томи, бе по Коледа. Той ми спомена, че страшно му харесвало в „Дюк“ и се справял добре и в аудиторията, и на бейзболното игрище.

— Да? Какво каза Томи?

— Казва, че положението е лошо. Тревожи се за баща си. Освен това щяло да му се наложи да се прехвърли есента, защото вече не можели да си позволят таксите за „Дюк“.

— Знам. Майка ти ми каза.

Положението на Рей Милър се влоши сериозно откакто съдия Грийн го хвърли в затвора заради неуважение към съда преди шест месеца. Съдията изпълни обещанието, което даде, докато Рей и аз напускахме съдебната зала през онзи ден. По-малко от двайсет и четири часа след като Рей бе задържан, съдията издаде заповед, която му забраняваше да упражнява право в наказателните съдилища на Първи район. После изпрати дузина оплаквания срещу Рей в Комисията за професионална благонадеждност. Тъй като оплакванията идваха от съдия, комисията — безполезно сборище на бюрократи в Нашвил — отстрани Рей от длъжност, без дори да го изслуша.

Гнусната кампания на Грийн лиши Рей от възможността да си вади хляба, което пък му попречи да си плаща вноските по ипотеката, а това несъмнено ще доведе до загубата на къщата му в скоро време. Две от колите му вече бяха прибрани от банката, Томи е принуден да напусне „Дюк“, а с влошаване на положението Рей изпадна в дълбока депресия. Пусна си брада, пие юнашки и качи петнайсет кила. Открих, че се отбивам да го видя все по-рядко, защото сърцето ми се къса, като виждам как се съсипва.

— Защо мама ги е поканила? — пита Джак. — Опасявам се, че вечерята ще е доста тегава.

— Знаеш каква е майка ти — отговарям. — Винаги мисли, че може да помогне, а дори когато не може, смята, че трябва да опита.

Джак се надига и ме прегръща отново.

— Кажи на мама, че я обичам. И й кажи, че има неща, в които човек не трябва да се бърка.

— Ще й кажа.

— А ти? — усмихва ми се той. — Мога ли да ти споделя нещо, без да побеснееш?

— Зависи какво е.

— Научих нещо, откакто съм тук. Вероятно ще ти прозвучи странно, но единственото истинско нещо е настоящето. Ако помислиш за това, наистина няма бъдеще и минало. Има само настояще и трябва да се съсредоточим върху него.

— Не предполагах, че ще станеш философ.

— Няма да е лошо да опиташ, татко. Ще ти се отрази добре да спреш да се тревожиш толкова много за бъдещето, а още по-добре ще е, ако забравиш миналото.

— Не е лъжа.

— Сериозно ти говоря. Знам, че си ми баща и съм предубеден, но мисля, че си най-свестният човек, когото някога съм срещал. Би трябвало да си по-снизходителен към себе си.

— Благодаря ти, сине. Ще се опитам.

Той се обръща и тръгва, а аз го наблюдавам как излиза от ресторанта. Внезапно усещам как по бузата ми се търкулва сълза.

— Бихте ли си казал името за протокола? На следващата сутрин стоя до катедрата в наказателния съд в Джоунсбъро, Тенеси, седалище на област Вашингтон и най-стария град в щата. По пейките има десетки зрители, всички нетърпеливо очакващи резултата от изслушването. Свидетелят е интелигентен, крехък двайсет и пет годишен младеж с белези от акне и права, дълга до раменете кестенява коса, вчесана на път по средата. Той се навежда към микрофона.

— Казвам се Дейвид Дилинджър — заявява.

Долавям треперенето на гласа му. Притеснението му е обяснимо, тъй като е пътувал хиляди километри и е чужденец сред нас, но при него нервността изглежда начин на живот. Когато го разпитвах преди изслушването, му се наложи да напусне стаята десетина пъти, за да пуши.

— Къде живеете, господин Дилинджър?

— 401 Западна Пета улица, Ванкувър, Британска Колумбия, Канада.

— И какво работите?

— Компютърен програмист за Национална банка „Ванкувър“.