Scott Pratt - Несправедливост за всички

— Какво правиш тук? — пита ме Гант учтиво.

Надебелял е откакто го видях за последен път и косата по слепоочията му е посивяла, но изглежда в добро настроение.

— Тук съм като свидетел на екзекуция, да не повярваш.

— Джонсън?

— Точно така. Убийството, за което беше осъден, стана в нашия район. Шефът ми го стовари на гърба в последната минута. Как върви обжалването ти?

— Не върви. Освен ако Дона не им занесе извършителя на сребърен поднос, аз съм следващият.

Дона е съпругата на Гант. Виждам я в бакалницата веднъж или два пъти месечно, но избягвам да говоря с нея. Въпреки факта, че майка й беше убита, Дона упорито твърдеше, че съпругът й е невинен, и е обзета от фикс идеята да го оправдае. Навремето, когато представлявах Брайън, тя ми се закле, че той си е бил у дома в леглото заедно с нея през нощта, когато е станало престъплението. Даде показания за това и на делото, но прокурорът убеди съдебните заседатели, че тя просто защитава мъжа си.

— За коя дата те насрочиха? — питам.

— След три седмици.

— Господи, Брайън, нямах представа! Вкарахте ли ДНК профила, който Дона получи от лабораторията в базата данни на отдела на затворите? Те може да открият извършителя.

— Опитахме, но ни отказаха.

— Адвокатите ти не можаха ли да ги принудят?

— Как биха могли да ги принудят?

— Трябва да получат заповед от съдия.

— Кой съдия? Всички съдии досега потвърдиха присъдата ми. Аз съм само един затворник, осъден на смърт. Никой не иска да помогне.

— Аз мога ли да направя нещо?

— Благодаря за предложението.

— Съжалявам за всичко, Брайън. Съжалявам, че не свърших по-добра работа.

Погледът му омеква и той се усмихва, а аз незабавно изпитвам още по-силно чувство за вина.

— Господ действа по загадъчни начини, приятелю — казва той. — Не се самообвинявай. Направи всичко възможно и не изпитвам лоши чувства към теб. Господ ще се погрижи за това. А ако не го направи, няма да се усъмня в решението му. Ако ме призове в рая, значи го прави с някаква цел. Спокоен съм и съм в мир със себе си.

— Трябва да продължиш да се бориш.

— Както вече ти казах, в мир съм със себе си. Оставих се в ръцете на Господ и ще приема съдбата си с песен на уста и любов в сърцето.

Седим няколко минути в неудобно мълчание. Не се сещам какво друго да кажа. Накрая Брайън се надига.

— Мисля да се прибера в килията, господин Дилард. Благодаря ти, че дойде. Наистина. Мисълта, че се интересуваш от мен, ме кара да се чувствам добре. Господ да те благослови.

Осем часа по-късно, точно преди полунощ, съм обратно в затвора, но сега седя на сгъваем стол, поставен върху излъскания циментов под пред кабината за екзекуции. Сива боя покрива циментовите стени, а от флуоресцентните крушки, скрити зад прозрачни пластмасови лампи, се процежда слаба светлина. Чувствам се леко замаян и обзет от клаустрофобия. Ужасно ми се иска да се разкарам оттук.

Осъденият на смърт е бял мъж на име Филип Джонсън. Преди дванайсет години Джонсън брутално изнасили и уби осемгодишната Таня Рийд на около петнайсет километра от дома ми. Причини кошмарни неща на детето, после изхвърли трупа му в дере и го покри с шума и клони. Няколко момчета, които ловяли жаби в потока, откриха Таня два дни по-късно.

Работех като адвокат едва от няколко години, когато стана престъплението. Отворих си собствена кантора в Североизточен Тенеси веднага щом завърших право и се захванах със защита на престъпници. Не участвах в делото на Джонсън, но съдейки по всичко, което чух и прочетох, нямаше никакво съмнение във вината му.

Беше сексуален маниак, вече излежал седем години за опипването на малко момиченце. Бе освободен условно и живееше в област Юникой в деня, когато отвлече Таня Рийд от дома й. Спермата му бе открита по тялото на момиченцето, а нейната кръв и косми — по задната седалка на колата му.

Изпратиха ме тук като свидетел от името на прокуратурата на първи съдебен район и на шефа ми — човека, когото бяха избрали за главен прокурор. Името му е Лий Муни и той трябваше да свърши работата лично, но вчера ме извика в кабинета си и каза, че трябвало да присъства на някаква конференция в Чарлстън и щял да отсъства до петък вечер. И после ме натовари с тази неприятна задача. Нямаше никаква възможност да откажа.

Семейството на Таня Рийд е тук — майка й, баща й и бабите и дядовците й. Усмихват ми се колебливо. Бях им се представил по-рано точно както шефът ми нареди. Семейството е облечено семпло и седи кротко и безмълвно. Определено не се чувстват добре на място като това, толкова близо до кабината на смъртта. Спомням си молбите на родителите по телевизията в деня, след като детето им бе отвлечено. Забелязвам, че са се състарили още повече за дванайсетте години, които бяха нужни, за да докарат убиеца на дъщеря им до справедливия край. Косите им са посивели, рамената им — отпуснати. Толкова са апатични, че изглеждат почти безжизнени.