Джозеф Файндер - Параноя

Годард очакваше да се нанеса в новото жилище още преди да съм си сменил работното място. И държеше то да е близко до сградата на „Трайон“. Не че имах желание да споря — беше крайно време това да стане.

Благодарение на хората му зарязването на дупката, в която живеех, и пренасянето в новия апартамент на двайсет и девети етаж в южната сграда на Харбър Суитс стана съвсем лесно. Небостъргачите бяха два (казваха им „кули“), с по сто и петдесет апартамента във всеки, на трийсет и осем етажа, на които бяха разположени всякакви жилища — от тип „студио“ до такива с по три спални. Самите кули бяха издигнати върху най-елегантния хотел в района — ресторантът му водеше класацията на „Загат“.

Апартаментът ми изглеждаше като изрязан от страниците на „Стилно“. Площта му бе към сто и осемдесет квадратни метра, височината на стаите — три и половина, подът беше комбиниран — паркет и каменни плочи. Имаше огромна спалня, а библиотеката можеше да се използва като резервно място за спане. Към всичко това следва да добавя официалната трапезария и гигантския хол.

Прозорците бяха от пода до тавана и през тях се разкриваше възможно най-изумителната гледка, която бях виждал. В едната посока холът гледаше към града, проснал се някъде долу, в краката ми, а в другата погледът ми се плъзгаше над водата.

Кухнята — достатъчно просторна, за да може да се нарече и трапезария — изглеждаше като копирана от секцията за високотехнологични кухни на фирма, специализирана в тази дейност, и имената на уредите бяха онези, които звучаха единствено правилно: хладилник „Съб Зиро“, съдомиялна машина „Миеле“, печка — фурна комбо „Вайкинг“, шкафове на „Погенпол“, гранитен плот за готвене и дори вграден шкаф за вино „Грото“.

Не че някога щях да имам нужда от кухня. Ако човек искаше да се нахрани вкъщи, бе достатъчно да вдигне слушалката на телефона на стената в кухнята, да натисне специалния бутон и да го свържат директно с румсървиса към хотела, където при желание можеше да се поръча не ядене, а направо готвач, който веднага щеше да се качи от ресторанта, за да приготви на място всичко нужно за клиента и гостите му.

Долу имаше заемащо девет декара съоръжение, където маса богаташи — много от които не живееха тук — се измъчваха във фитнес залите, играеха скуош, извиваха телата си в йогистки пози, потяха се в сауни и се наливаха с протеинови коктейли в кафетата.

Обслужването бе на такова ниво, че дори не се налагаше да паркираш собствената си кола. Достатъчно бе да спреш на входа и мигом се появяваше момче, което я откарваше някъде до момента, в който ти потрябва пак.

Асансьорите се изстрелваха нагоре със скорост, от която ушите ти пукаха, а кабинките им бяха с махагонова ламперия, мраморни подове и площ, съпоставима с тази на стария ми апартамент.

Няма дори да се опитвам да опиша мерките за сигурност в сградата, само ще отбележа, че хората на Уайът нямаше да могат да влизат тук, както си пожелаят, и да ровят из вещите ми. Това наистина ми допадаше.

Нито един от апартаментите в Харбър Суитс не струваше под милион долара, а конкретно моят бе даже над два милиона, но за мен всичко това бе безплатно — включително мебелировката, — защото сметката се плащаше от „Трайон“.

Нанасянето стана съвсем безболезнено, защото реших да не задържа почти нищо от стария си апартамент. Едно-две обаждания по телефона бяха достатъчни, за да дойдат представители на „Гудуил“ и Армията на спасението и да изнесат стария ми грозен диван с карираната дамаска, ламинираната кухненска маса, леглото и матрака, събираните с години никому непотребни вещи, дори скапаното ми старо бюро. Когато започнаха да влачат дивана, от него се изтърсиха какви ли не боклуци — стари списания, изсушени хлебарки и аксесоарите за вземане на наркотици. Задържах само компютъра, дрехите си и тежкия чугунен тиган, наследство от майка ми (с него не можех да се разделя по сантиментални причини — не че го бях използвал някога). Натъпках нещата си в поршето и дори само това показва колко малко бях задържал, понеже багажникът на тази кола е миниатюрен. Като се съобразих с предложението на агента ми, поръчах обзавеждането в мебелния магазин за богаташи „Домисайл“: големите меки дивани, които поглъщаха повереното им тяло, съответстващите им кресла, масата за хранене и столовете край нея, които оставяха впечатлението, че са откраднати от Версай, грамадното легло с рамка от ковано желязо, персийските килими, убийствено скъпия матрак „Дукс“… всичко. Цял куфар пари, но… по дяволите, нали не беше мой.