Джозеф Файндер - Параноя

Най-сетне успях да преглътна.

— Бива. — Едва се сдържах да не се изхиля по най-просташки начин.

— Такаа… Разбрах, че не си автоманиак, но с това ауди… Сигурен съм, че колата си е съвсем добра, но защо не си доставиш малко удоволствие? Моето убеждение е, че един мъж трябва да обожава колата си. Опитай да се пречупиш, обещай ми. Не искам да те подтиквам към залитания, но избери нещо за душата, а? Фло може да се погрижи за това.

Дали ми казваше, че настоява да ми даде и кола!? Мили боже…

Той стана.

— Е, съгласен си значи? — И ми подаде ръка.

Стиснах я.

— Не съм идиот — уверих го.

— Личи си. В такъв случай, добре дошъл в екипа, Адам. Очаквам с нетърпение да работя с теб.

Излязох от кабинета му леко залитайки и тръгнах към асансьорите с глава в облаците. Коленете ми наистина се подгъваха.

Изведнъж се овладях, спомних си защо съм тук, каква е истинската ми работа — и как бях стигнал до кабинета на Годард, дявол да го вземе! Току-що ме бяха повишили много, много над нивото на компетентността ми.

Не че имах някаква представа в какво съм компетентен изобщо.

Не се наложи да съобщавам новината никому: електронната поща и чатовете вече се бяха погрижили за мен. Когато се добрах до вече бившето си работно място, слухът беше плъзнал навсякъде. Годард явно бе човек на незабавните действия.

В мига, в който влязох в мъжката тоалетна за бленуваното облекчение, през вратата нахлу Чад и мигом си свали ципа пред съседния до моя писоар.

— Е, верни ли са слуховете, приятел?

Погледнах нетърпеливо плочката пред носа ми. Наистина имах нужда да изпразня мехура си.

— Какви слухове?

— Няма да е неуместно да те поздравя, нали?

— А, за това ли? Поздравленията ще са малко преждевременни. Но все пак благодаря. — Разглеждах подробностите в конструкцията на устройството за автоматично измиване на стандартния американски писоар. Питах се кой ли го е изобретил, дали е забогатял и дали в семейството му вървят шега как фамилното състояние е натрупано в тоалетната. Мечтаех Чад да си тръгне колкото се може по-бързо.

— Подцених те — каза той и струята му заплющя в писоара. Междувременно моята вътрешна река Колорадо заплашваше да пръсне стената на язовира „Хувър“.

— Сериозно?

— Да. Знаех, че си добър, но нямах представа колко си добър всъщност. Не ти отдадох дължимото.

— Просто съм късметлия — обясних ненужно. — Или може би имам голяма уста и по някаква необяснима причина това допада на Годард.

— Не, не мисля, че е това. При вас двамата има някакво вулканично спояване на душите. Ти, изглежда, знаеш отлично кои точно бутони да му натиснеш. Обзалагам се, че двамата дори няма нужда да си говорите. Наистина си добър. Впечатлен съм, приятелю. Не зная как точно успя да го постигнеш, но съм сериозно впечатлен. — Той си вдигна ципа и ме потупа по рамото. — Ще споделиш ли с мен тайната си, а? — попита уж шеговито, но не изчака да му отговоря.

Когато се прибрах на работното си място, Ноа Мордън вече ме чакаше и съсредоточено разглеждаше книгите на лавицата. Държеше опакован като подарък пакет, който приличаше на книга.

— Касиди — каза той. — Човекът, за когото светът е тесен.

— Моля? — Този човек бе майстор на мъглявите подмятания.

— Донесъл съм ти подарък. — Благодарих му и разопаковах пакета. Наистина се оказа книга, стар екземпляр, леко миришещ на мухъл. На предната корица пишеше: „Сун Цу, ИЗКУСТВОТО НА ВОЙНАТА“. — Това е превод на 1910 на Лайънъл Джайлс — поясни той. — Най-добрият според мен. Не е първо издание, но такова просто е невъзможно да се намери. Все пак поне е достатъчно ранно.

Бях трогнат.

— Кога намери време да я купиш?

— Още миналата седмица, направих го онлайн. Не смятах, че ще се превърне в прощален подарък, но това е положението. Сега поне няма да имаш извинение.

— Благодаря — казах искрено. — Ще я прочета.

— Непременно я прочети. Мисля, че информацията ще ти е от полза. Сега повече от всякога. И запомни японската мъдрост: пиронът, който стърчи, го забиват. Имаш късмет, че излезе от орбитата на Нора, но във всяка организация бързото издигане е съпроводено с големи опасности. Ястребите може да се реят из небесата, но самолетната турбина никога не засмуква катерици.

Кимнах и обещах:

— Ще го запомня.

— Амбицията е полезно качество, но винаги скривай следите си — продължи да ме напътства той.

Определено ми намекваше нещо — почти бях сигурен, че ме е видял да излизам от офиса на Нора — и това ме плашеше до смърт. Той садистично си играеше с мен, като котка с мишка.