Джозеф Файндер - Параноя

„Домисайл“ още качваха мебелировката, когато ми позвъни портиерът, Карлос, за да ме информира, че съм имал посетител — някой си господин Сет Маркъс. Наредих да го пуснат да се качи.

Вратата беше отворена за носачите, но Сет чинно позвъни и когато излязох, го заварих да ме чака в коридора. Беше по тениска „Соник Ют“ и оръфани джинси „Дизел“. Изглеждаше посърнал. Беше потиснат — не можех да разбера дали е притеснен от обстановката, дали ми завижда, или просто е ядосан, че съм изчезнал от екрана на радара му. А може би бе по малко от трите.

— Ей, пич — без настроение каза той, — открих те най-сетне.

— Здрасти, пич — отговорих и го прегърнах през раменете. — Добре дошъл в скромното ми жилище. — Просто не ми идваше нищо друго наум. Не знам защо, но се чувствах неловко. Май не исках да види къде живея.

Той остана, където си беше — в коридора.

— Ти май нямаше да ми кажеш, че си се изнесъл, а?

— Честно казано, всичко се разви много набързо. — Казвах му истината. — Но щях да ти се обадя тези дни, разбира се.

Той извади бутилка евтино шампанско „Ню Йорк Стейт“ от брезентовата си куриерска чанта и ми я подаде.

— Дойдох да празнуваме. Реших, че вече заслужаваш повече от кашон бира.

— Чудесно! — възкликнах, взех бутилката и се престорих, че не съм усетил язвителността. — Влизай.

— Ах ти, кучи сине — каза той с глас, изпразнен от всякакъв ентусиазъм, — това е страхотно… мамка му!

— Сто и осемдесет квадрата, можеш да ги премериш, ако искаш — похвалих се и тръгнах да го развеждам. От време на време той казваше странни неща от рода на „Ако това е библиотеката, не ти ли трябват и книги?“ и „Трябва да довършиш мебелировката на спалнята и с маце“. Заяви, че апартаментът ми бил „кофти“ и „тъп“, което в псевдогангстерския му речник означаваше, че го е харесал.

Помогна ми да махнем полиетиленовата опаковка на единия диван, за да можем да го изпробваме. Бе разположен в центъра на хола с лице към океана и сякаш плувахме из облаците.

— Гот — призна той и потъна сред възглавниците. Изглеждаше като човек, който се чуди върху какво да си вдигне краката, но още не бяха качили масичката за кафе, което беше добре, защото не исках да слага окаляните си „Док Мартин“ на нея. — И маникюр ли си правиш вече? — подозрително ме попита той.

— От време на време — признах неохотно. Не можех да повярвам, че е забелязал такава дребна подробност като състоянието на ноктите ми. — Трябва да изглеждам като шеф, нали разбираш?

— И тази прическа. Ти… какво?

— Какво?

— Не мислиш ли, че е малко… хахава?

— Хахава?

— Ами… префърцунена. И май си слагаш от онези боклуци в косата… гел, мус, как му викаха?

— Малко гел — опитах да се оправдая. — Какво толкова?

Но той примижа и неодобрително поклати глава.

— Дали усещам и одеколон?

Реших да сменя темата:

— Мислех, че тази вечер ти се пада да си на смяна.

— А… за барманството ли говориш? Нее… зарязах ги. Оказа се пълна дивотия.

— На мен пък заведението ми допадаше.

— Не и ако работиш там, пич. Като работиш там, те третират като шибан сервитьор. — Избухнах в смях. — Сега съм се хванал с голяма далавера — похвали се той. — Член съм на екипа за „мобилна енергия“ към „Ред Бул“. Дават ти готина кола, с която да обикаляш, и от теб се иска само да разнасяш мостри, да говориш с разни хора и така нататък. Плаващо работно време. Спокойно мога да го правя покрай другата си работа.

— Изглежда гот.

— Абсолютно. И ми остава много свободно време, за да работя над фирмения химн.

— Фирмен химн?

— Всяка голяма компания си има химн. — И той запя фалшиво: — „Трайон — нека променим света!“. Нещо такова. Ако „Трайон“ нямат, може би ще подхвърлиш една добра дума за мен, пред когото трябва. Така ще вземам роялти всеки път, когато запеете на фирмен пикник или по друг повод.

— Ще видя как стоят нещата — неопределено обещах аз. — Ей… ама аз още нямам чаши. Очаквам доставка, но не са ми ги донесли. Увериха ме, че били от стъкло, надувано с уста в Италия… направо се чудя дали няма да миришат на чесън.

— Не го мисли. И без това шампанското сигурно е пълен боклук.

— Ти все още ли работиш и в юридическата кантора?

Въпросът ми го накара да се почувства неудобно.

— Това е единственият ми стабилен доход.

— Значи е много важно за теб.

— Повярвай ми, пич, правя минималното, което се иска от мен. Гледам просто да махна Шапиро от гърба си — факсове, копиране, търсене, проучване, каквото поиска — и ми остава достатъчно време, за да сърфирам в уеба.