Джозеф Файндер - Параноя

— Страхотно.

— Все едно че ми плащат по двайсет долара на час, за да играя онлайн игри, да записвам изтеглена музика на CD-та и да се преструвам, че си скъсвам гъза от бач.

— Чудесно — казах. — Само така. — Но знаех, че това е достойно за съжаление.

— Точно.

И тогава, без сам да съзнавам как думите се изплъзнаха от езика ми, се чух да казвам:

— Интересно… кой мислиш, че е по-измаменият: ти или те?

Сет ме изгледа странно.

— Какво искаш да кажеш?

Вече беше късно да показвам, че съм говорил, без да помисля.

— Искам да кажа, че се ебаваш на работа, претупваш нещата, измъкваш се… но питал ли си се някога с каква цел го правиш? Нали разбираш: в крайна сметка какъв е смисълът?

Сет враждебно присви очи.

— Какво ти става?

— Не разбираш ли, че в един момент трябва да вземеш решение?

Той се замисли.

— Няма значение… Виж, не искаш ли да излезем някъде? Тук ми се струва някак толкова за… възрастни, че ме побиват тръпки.

— Става. — Всъщност от няколко минути се колебаех дали да не се обадя по телефона и да поръчам нещо за вечеря — най-вече за да впечатля Сет, разбира се, — но после се отказах. Сет щеше да се подразни. Не без облекчение, че проблемът бе намерил по-добро решение, позвъних на момчето долу и поръчах да изкара колата ми.

Когато слязохме, тя вече ни чакаше на входа.

— Твоят ли е? — ахна той. — Не може да бъде!

— Може — уверих го.

Циничната му фасада на пълен непукизъм най-сетне се бе пропукала.

— Това сигурно струва сто бона.

— По-малко — признах си. — Доста по-малко. Истината е, че лизингът се плаща от компанията.

Той бавно се приближи до поршето, обзет от благоговение, точно както маймуните заобикалят монолита във филма „2001: Космическа одисея“, и погали неуверено блестящата базалтово черна врата.

— Окей, пич. Признавай сега каква е далаверата! Искам дял…

— Няма далавера — казах притеснено, докато сядахме. — Донякъде е стечение на обстоятелства.

— Я зарежи! Май забравяш с кого приказваш. Погледни ме — аз съм, Сет. Не ме ли помниш вече? Наркотици ли продаваш, или нещо друго. Защото, ако е така, искам да участвам и аз.

Изсмях се кухо. Потеглихме с изръмжаване на двигателя и в същия миг зърнах тъпо изглеждаща кола, паркирана на улицата. В този квартал нямаше начин да не е неговата. Върху покрива й бе монтиран грамаден макет на боядисана в синьо, сребристо и червено кутия на „Ред Бул“. Не кола, а майтап.

— Твоята ли е? — попитах ненужно.

— Аха… Страхотна е, нали? — Но ентусиазмът в гласа му бе изчезнал.

— Хубава е — казах. Беше нелепа.

— И знаеш ли колко ми струва? Нищо! Трябва само да я карам насам-натам.

— Добра сделка.

Той се облегна с наслаждение на седалката от мека кожа.

— И меко вози — отбеляза Сет. После вдъхна дълбоко и вдиша с наслада аромата в купето на новата кола. — Пич, това е жестоко. Животът, който водиш, започва да ми харесва. Да се сменим, а?

Естествено за мен беше абсолютно изключено да се срещна с доктор Джудит Болтън в сградата на „Уайът“, защото всеки можеше да ме забележи да влизам или излизам от нея. Понеже вече бях излязъл на голям лов, се налагаше повече дискретност. Самият Уайът настоя за дискретност, а аз бях последният, който би се възпротивил на подобна идея.

Така че следващата събота се срещнахме в „Мариот“ — в апартамент, специално обзаведен за делови срещи. Бяха ми изпратили по имейла номера на апартамента, където да отида. Когато пристигнах, тя вече ме чакаше и лаптопът й бе включен към видеомонитора. Колкото и да бе странно, продължавах да се чувствам неспокоен в компанията на тази жена. На идване се бях отбил да ме подстрижат за сто долара и бях избрал свестни дрехи — не неофициалното облекло за уикенди.

Бях забравил колко впечатляваща бе тя — леденосините очи, медночервената коса, блестящите червени устни, лъскавият червен лак на ноктите — и едновременно с това колко безкомпромисно делово можеше да изглежда. Стиснах ръката й здраво.

— Точен си до секунда — усмихнато отбеляза тя.

Свих рамене и се усмихнах леко в отговор, за да покажа, че разбирам намека, но не виждам в него нищо забавно.

— Изглеждаш прекрасно. Успехът явно ти понася.

Седнахме край доста странната заседателна маса — изглеждаше като донесена от нечия трапезария, например моята — и тя се поинтересува как вървят нещата. Разказах й и за лошите, и за добрите неща, включително за Чад и Нора.

— Ще имаш врагове — отсече тя. — Това е нормално. Такъв е животът — хвърлиш ли запален фас в гората, като нищо може да пламне пожар.