Джозеф Файндер - Параноя

Накрая се появи Стефани и ме отведе на шести етаж в B крило. Том говореше по телефона, но ми махна да вляза. Офисът беше накачен със снимки на децата му — пет момчета, доколкото можах да забележа — индивидуално и на групи, техни рисунки и така нататък. Книгите на лавицата зад него бяха, така да се каже, „обичайните заподозрени“: „Кой ми изяде сиренцето?“, „Правило първо: нарушавай всички правила“, „Как да станеш изпълнителен директор“. Краката му потропваха като бутала, а лицето му бе като изстъргано с тривка за баня.

— Стеф — каза той, — би ли помолила Нора да се отбие?

След минута той тръшна с облекчение слушалката, скочи на крака и ми раздруса ръката. Венчалната му халка бе широка.

— Добре дошъл в екипа, Адам! — сърдечно ми каза той. — Ако знаеш колко се радвам, че се докопахме до теб! Сядай, сядай… — Послушах го. — Нуждаем се от теб, приятелю. Имаме на главата си двайсет и три продукта, а някои хора ни напуснаха и редиците оредяха. Момичето, което ще заместваш, го преназначиха. Ставаш част от екипа на Нора и ще работиш по освежаването на „Маестро“, където — това съвсем скоро ще го разбереш в подробности — имаме някои проблеми. Образно казано, има няколко пожара, които спешно трябва да се изгасят. А… ето я и нея!

Нора Съмърс стоеше на прага, сложила като оперна дива една ръка величествено върху дръжката. Престорено свенливо тя ми подаде другата.

— Здрасти, Адам, добре дошъл! Много се радвам, че си част от нас.

— И аз се радвам, че съм тук.

— Честно ще ти кажа, че трудно стигнахме до решение да вземем точно теб. Този път имахме много силни кандидатури. Но най-добрите винаги изпъкват. Добре, да се хващаме на работа, а?

Гласът й, само допреди малко чисто момичешки, се понижи с една октава в мига, в който излязохме от офиса на Том Лундгрен. Тя заговори бързо, думите й се застъпваха:

— Работното ти място е ей там. — И забоде пръст във въздуха. — Тук използваме уеб телефони, надявам се, знаеш как.

— Няма проблем.

— Компютър, телефон… би трябвало всичко да е организирано. От каквото и друго да имаш нужда, просто се обади в „Обслужване“. Значи така, Адам, трябва да те предупредя, че тук нямаме навика да водим хората за ръчичка. Чака те интензивно обучение, но не се съмнявам, че ще се окажеш на ниво. Практиката при нас е да те хвърлим в дълбокото: после или плуваш, или се давиш. — И тя ме изгледа изпитателно.

— Бих предпочел да поплувам. — Усмихнах се дяволито.

— Радвам се да го чуя — каза тя. — Това отношение ми допада.

Нещо в Нора ме безпокоеше. Изглеждаше ми напълно способна да ми сложи циментови ботуши, да ме натика в багажника на някой кадилак и после да ме хвърли в Ийст Ривър. Да поплувам или да се удавя, както реша.

Остави ме в новата ми работна клетка, за да довърша сам курса по ориентация и да науча кодовите наименования на изделията от производствената им гама. Всяка хайтек компания дава на продуктите си кодови имена. „Трайон“ бяха избрали бури и бедствия — „Торнадо“, „Тайфун“, „Цунами“ и така нататък. „Маестро“ имаше кодово име „Вихрушка“. Всички тези различни имена бяха адски объркващи, а на всичко отгоре се опитвах да се ориентирам в общата йерархия, от която интересуваше Уайът. Някъде около обяд, когато започнах да огладнявам, в клетката ми дойде набит мъж над четиридесетте, с прошарена коса, събрана на опашка, с оригинална шарена хавайска риза и с кръгли очила с тежки черни рамки.

— Ти трябва да си последната жертва. — Той ме изгледа замислено. — Къс прясно месо, хвърлено в клетката на лъвовете.

— А пък ти си явно гладен — отбелязах. — Казвам се Адам Касиди.

— Знам. Аз съм Ноа Мордън — почетен инженер на „Трайон“. Днес е първият ти ден, а ти не знаеш на кого да се довериш и на чия страна да застанеш. Нямаш представа кой иска да си играе с теб и кой мечтае да те види проснат по лице в калта. Е, дошъл съм да отговоря на всичките ти въпроси. Какво ще кажеш да изядем по един сандвич в субсидирания ресторант на самообслужване за служители?

Странен тип, но аз бях заинтригуван. Докато вървяхме към асансьора, той подметна:

— Значи са ти дали работата, която не пожела никой друг, а?

— Така ли било? — Е, добре се бях накиснал значи.

— Нора искаше вътрешен заместник, но не се намери нито един със свястна квалификация, който да пожелае да работи за нея. Алана, онази, на чието място са те взели, молеше със сълзи на очи да бъде пожалена, така че най-сетне се смилиха и я преместиха на друго място. Има слух, че „Маестро“ виси на косъм. — Едва го чувах: той мърмореше, без да ме поглежда, докато вървеше с широки крачки към асансьорите. — Ще разбереш, че нашите хора не се колебаят много да затворят кранчето, когато нещо върви към провал. Тук хванеш ли хрема, веднага се появява някой да ти вземе мерките за ковчег.