Джозеф Файндер - Параноя

— Добре. — За свой ужас осъзнах, че разигравам в съзнанието си сцена, в която, докато излизам през вратата, казвам на Уайът да върви по дяволите. И изведнъж си спомних, че той още ми е шеф и че ме е хванал за топките.

Уайът слезе от машината вир-вода, дръпна метнатата връз кормилото хавлиена кърпа и попи лицето, ръцете и мишниците си. Приближи се достатъчно близко до мен, за да почувствам миризмата на потта му и киселия му дъх.

— Сега ме чуй много внимателно — каза ми той, без да скрива заплашителната нотка в гласа си. — Преди по-малко от година и половина директорският борд на „Трайон“ е одобрил извънредния разход от почти петстотин милиона долара за финансирането на някаква астролабия.

— На какво?

Той само изсумтя.

— Свръхсекретен вътрешен проект. При всички положения крайно необичайно е един директорски борд да одобри подобен разход, без да разполага с много информация. В този случай одобрението е станало „на сляпо“, въз основа на уверенията от страна на главния изпълнителен директор. Годард е основателят на фирмата, така че те не могат да не му вярват. Уверил ги е, че технологията, която се разработва, каквото и по дяволите да е тя, ще представлява невиждан пробив. Истински квантов скок. Нещо, което разклаща устоите. Уверил ги е, че има предвид нещо, което е по-значително от изобретяването на транзистора, и е заявил, че всеки, който не е част от това, е обречен да диша праха на новаторите.

— И какво е то?

— Ако знаех, ти нямаше да си тук, идиот такъв. Моят източник ме уверява, че това нещо ще преобрази телекомуникационната индустрия и ще обърне представите ни с краката нагоре. А аз не смятам да дишам ничий прах, нали се сещаш? — Не се сещах, но кимнах. — Инвестирал съм предостатъчно в тази компания, за да я оставя да отиде в забвение като мастодонтите и птицата додо. Така че твоята задача, приятелче, е да разбереш всичко, което можеш, за тази астролабия — за какво точно става дума, какви са възможностите й, над какво работят, как го правят.

— Как?

— Това е твой проблем. — Той се обърна и тръгна към една скрита врата, която досега не бях забелязал. Отвори я и зад нея се разкри мраморна баня с душ. Стоях притеснен, неуверен дали да го чакам, или трябва да си тръгвам. — По-късно тази сутрин ще те потърсят по телефона — каза ми Уайът, без да се обръща. — Престори се на изненадан.

Поместих обява в три местни вестника, че търся човек за гледане на болен. От обявата ставаше ясно, че няма ограничения за кандидатите и че изискванията не са стриктни. Честно казано, съмнявах се, че е останал някой — вече бях пробвал този номер много пъти.

Получиха се точно седем запитвания. Три от тях бяха от хора, които не бяха разбрали смисъла на обявата и всъщност сами търсеха да наемат някого. Две от записаните обаждания бяха с чужд акцент, толкова силен, че имах съмнения дали наистина са на английски. Едно беше от съвсем разумно говорещ и приятно звучащ мъж, който съобщи, че се казва Антоан Ленард.

Не че разполагах с много свободно време, но се договорих за среща на кафе с този Антоан. Не исках да го подлагам на стреса от първата среща с баща ми, ако не се налага. С други думи, исках да го наема, преди да е видял с какво ще се занимава, така че да му огранича възможностите да се откаже.

Оказа се грамаден, страховито изглеждащ чернокож тип със затворническа татуировка и стегнато накъдрени кичури в стила на растафарианците 19 19 Афро-карибска религиозна група, боготворяща последния император на Етиопия Хайле Селасие (1892–1975), забраняваща подстригването и изискваща придържане към черната култура и самобитна идентичност; името идва от амхарското „Рас Тафари“ (в превод „Страховит принц“) — име, под което е известен Хайле Селасие до възкачването си на трона. — Б.пр. . Съмненията ми се оказаха правилни: при първата удобна възможност той си призна, че току-що е бил освободен след излежаване на присъда за автокражба и че е лежал зад решетките и друг път. Даде ми вместо препоръка името на служителя от Бюрото за амнистия и условно освобождаване, отговарящ за него. Хареса ми, че е така открит и че не се опита да скрие миналото си. Всъщност просто ми хареса като човек. Имаше тих глас, изненадващо приятна усмивка и изобщо се държеше сдържано и с достойнство. Вярно, че бях на ръба на отчаянието, но също така прецених, че ако има някой, който да се справи с баща ми, това може да е само такъв като него, така че го наех без замисляне.