Джеймс Твайнинг - Монетата

— Гадняр! — извика тя.

— Ще ги вземеш, след като приключим — отвърна Кърк и се обърна. Дженифър беше сигурна, че го направи, за да скрие усмивката си.

Кипнала от гняв, тя тръгна след него — стъпваше внимателно покрай курешките, с които беше осеян сребристият покрив. Стигнаха до друг прозорец, закрит с тъмночервени завеси. Том го бутна, но прозорецът, изглежда, беше залостен.

— Какво правим тук? — попита Дженифър. Искаше й се да не беше предлагала да огледат дома на Раниери.

— Хващаме се за сламки — отвърна Том, докато разглеждаше гладкия наклонен покрив. След това насочи вниманието си към рамката. Бавно прокара пръсти по олющените ръбове и напипа малък бутон под перваза. Натисна го и макар че не се чу звук, когато пак бутна прозореца, той се отвори, крилата отместиха тежките червени завеси. Дженифър отвори широко очи и изведнъж забрави, че е ядосана.

— Прощавам ти за обувките.

— Фалшивият вход е често използван номер, ако не желаеш да те посещават без предупреждение. От разказа ти за Раниери разбрах, че не са му липсвали хора, които са искали да си поприказват с него. — Той се вмъкна в тъмната стая. — Да видим какво ще открием. После ще ми прощаваш.

16:36

Контрастът със стаята, от която бяха излезли на покрива, беше драстичен. Тази беше подредена безупречно. Тъмносинята покривка на леглото идеално подхождаше на изящните китайски тапети и кремавия килим на лакирания дървен под. На нощното шкафче бяха сложени няколко снимки в рамки, а зад открехнатите врати с огледала на гардероба се виждаха подбрани по цвят костюми, ризи, обувки и вратовръзки, както и свещеническите дрехи на Раниери. С каквото и да се беше занимавал, очевидно му бяха плащали добре.

От спалнята се отиваше в просторна кухня. Зад сводестия вход на отсрещната стена имаше кабинет с голямо бюро. Лъчите на следобедното слънце проникваха през дръпнатите завеси и озаряваха помещението в червеникава светлина. Том и Дженифър застанаха на прага.

— Да видим какво има тук.

Том отиде до писалището и прегледа книжата отгоре, после прерови чекмеджетата. Нямаше нищо интересно. Фактури, факсове, ордери. Раниери, изглежда, бе въртял търговия с внос на вина като прикритие.

Том донякъде беше изненадан, че прави всичко това, като имаше предвид отвращението си към работата с ченгета, особено с федерални агенти, макар че Дженифър явно не беше ченге с промит мозък, с каквито бе свикнал да има вземане-даване. Всъщност тя беше пълна тяхна противоположност. От друга страна обаче той обичаше предизвикателствата. Освен това, откровено казано, беше заинтригуван от монетите и как бяха измъкнати от Форт Нокс и попаднали в ръцете на Раниери, въпреки че нямаше да го признае пред нея.

— Това ни трябва — каза тя и вдигна един кабел, водещ от бюрото до контакт в стената. — Преносимият му компютър. Може би някой е идвал тук преди нас и го е взел?

— А може би е скрит на друго място?

— Ще проверя в спалнята.

Том се отпусна на стола и огледа стаята, търсеше нещо, което би могло да им помогне. Кабинетът беше модерно обзаведен. Масичката за кафе и бюрото си подхождаха и бяха направени от опушено стъкло, монтирано на лъскава стоманена рамка. Черното кожено канапе и столовете бяха корави и ниски. Облегалките им бяха извити под стръмен и неудобен ъгъл и коленете му почти опираха в брадичката. На белите стени бяха окачени черно-бели снимки на забележителностите на Ню Йорк — клинообразната сграда на „Флатайрън“, хромираните аеродинамични очертания на „Крайслер“, гранитната грамада на Емпайър Стейт Билдинг.

Помещението бе подредено с безспорно мъжки вкус.

Погледът на Кърк неустоимо беше привлечен от червеното кошче за отпадъци, сложено до писалището. Том го взе разсеяно и забеляза, че е нащърбено и очукано, което предполагаше, че е старо, използвано отдавна и служило вярно на собственика си.

Бръкна вътре и извади вестник. В това нямаше нищо странно. Освен… може би датата?

— Кога каза, че бил убит Раниери? — подвикна той на Дженифър.

— На шестнадесети. Защо? — Гласът й отекна в тихия апартамент.

— Може би открих нещо.

Тя дойде при него. В очите й се четеше надежда.

— Този вестник е от двадесети, четири дни след убийството на Раниери. Тук наистина е идвал някой.

— И вероятно е унищожил или взел всичко полезно — разочаровано отбеляза Дженифър.

— Само че… — Той посочи стаята. — Погледни. Тук не е претърсено като във фалшивата квартира, нали?