Джеймс Твайнинг - Монетата

— Каква дупка! — възкликна Дженифър.

— А ти какво очакваше?

— Знам ли… Нещо по-хубаво.

— Не забравяй, че идеята беше твоя.

— След като вече сме тук, по-добре да огледаме.

Той сви рамене и тръгна из стаята, потропваше по стените и се взираше в пода. Дженифър направи същото, погледна зад гардероба, премести леглото. Бързо претърсиха цялото помещение и се срещнаха в средата.

— Дотук бяхме — каза Том ядосано. — Няма нищо.

— Заслужаваше си да опитаме.

— Мислиш ли?

— Може би френските полицаи не са толкова небрежни, колкото предполагах, и…

— Чакай — прекъсна я той. — Тук наистина има нещо.

— Какво?

— Дрехи, легло, печка и дори книги. — Кърк ритна една яркочервена риза на пода. — Но не мога да повярвам, че е живял така. Без храна и снимки. Няма дори перде.

— И какво от това? — засмя се Дженифър.

— Опитвала ли си се да спиш в стая без перде? Трудно е, освен ако не искаш да се събудиш в четири сутринта. Всички слагат по нещо на прозореца си, та дори да е чаршаф или хавлия.

Тя сви рамене и мислено се съгласи, че той има право. Липсата на перде определено беше нещо необичайно.

Том отиде до прозореца и се взря през мръсното стъкло в смесицата от покриви, телевизионни антени и комини. Поклати глава и се обърна. Единственият стол бе катурнат на пода вероятно по време на полицейския обиск.

Кърк го изправи и го придърпа на обичайното му място до прозореца — личеше си по тъмната ивица мръсотия там, където облегалката се бе търкала в стената. И в следващия миг, точно когато се приготви да се обърне, забеляза кафявия плат, с който беше тапициран столът. По него имаше прашни отпечатъци от стъпки.

— Странно. — Том се наведе да го разгледа по-отблизо.

— Кое? Какво откри?

— Питам се дали… — Той отвори прозореца, качи се на стола и се прехвърли на широкия перваз, който завиваше надясно.

Дженифър го последва, приклекна и леко скочи на покрива на съседната постройка.

Край комините свистеше вятър и Дженифър съжали, че не е с ниски обувки, още повече че по покрива хаотично бяха разпръснати десетки кабели, като жици за препъване.

Един особено силен порив на вятъра я накара да загуби равновесие, тя инстинктивно стъпи встрани и високото й токче се закачи в една жица. Дженифър усети, че пада — като на забавен каданс. Ръцете й се размахваха. Краката й се подгънаха. Тупна тежко на стръмния покрив и започна да се свлича към вътрешния двор.

— Том! — изпищя Дженифър и успя да се вкопчи в някакъв кабел: много тънък обаче, щеше да й осигури само временно спасение. — Том! — отново извика тя и опита да се задържи. Лявата й обувка се изхлузи, запремята се надолу и спря на сантиметри от ръба на стряхата.

Кърк изведнъж се появи, хвърли се по корем и протегна ръце да я хване. Дженифър отчаяно се опитваше да сграбчи пръстите му, но безуспешно.

— Сложи крака си малко вляво — настойчиво извика той. — Сега се изтласкай!

Тя напипа с крак малка грапавина и се надигна нагоре, но пак не можа да стигне ръката му.

— Не мърдай.

Дженифър кимна безмълвно. Беше прекалено уплашена, за да говори. Кабелът ставаше все по-хлъзгав в изпотените й длани. Том изчезна. Секундите минаваха мъчително.

— Къде си? — извика тя, когато ръката, с която се държеше за кабела, започна да изтръпва. — Том?

Тишина.

Хрумна й ужасяваща вероятност. Тя затвори очи и се опита да не мисли за нея, но не можа да я прогони от съзнанието си. Ами ако Кърк нарочно я беше подмамил да се качи на покрива? Беше ли я зарязал тук, за да избяга?

И когато реши, че няма да издържи повече, до нея се плъзна дебел черен кабел с току-що отрязан край.

— Хвани се — каза Том и тя благодарно се вкопчи в кабела.

Той я издърпа. Дженифър се прехвърли през билото на покрива и се просна по гръб. Беше се задъхала.

— Благодаря — успя да каже все пак.

— Моля — отвърна Том.

— Мислех, че ще ме оставиш да падна.

— Май нямаш голямо доверие на хората, а? — Той седна до нея и заразтрива рамото си: явно го беше заболяло от усилията да я изтегли.

— Обувката ми — възкликна Дженифър. — Трябва да я вземем.

— А, не, няма да сляза там долу — заяви Том, стана и изтръска панталоните си.

— Не мога да я оставя. Струват петстотин долара.

— Петстотин? Господи!

— Купувам си обувки за развлечение — защити се тя.

— Добре. Дай ми другата.

— Какво?

— Искаш ли си я, или не?

— Да.

Дженифър събу другата си обувка и му я даде. Гледаше го подозрително. Без да пророни дума, Том се прицели, хвърли обувката и улучи другата. Двете излетяха от покрива и паднаха във вътрешния двор. Дженифър не можеше да повярва на очите си. Той току-що си бе играл на стъклени топчета с обувки за петстотин долара.