Джеймс Твайнинг - Монетата

— Как би продал такава монета, ако беше… да речем, открадната? — Дженифър се вторачи в Кърк, но той я гледаше в очите, без да мига.

— Открадната? — попита Ренуик. — Хм. При това положение със сигурност още преди да бъде открадната, трябва да бъде намерен купувач. Не е нещо, което може да продадеш ей така на свободния пазар.

Дженифър си спомни мисълта, която й беше хрумнала, докато пътуваше със самолета. Попадането на монетата в ръцете на ФБР означаваше, че планът се е объркал. Може би това беше обяснението.

— Ами ако нямаш купувач? Какво правиш тогава?

Ренуик поклати глава.

— Малко вероятно, но очевидната стъпка е да се опиташ да намериш търговец на крадени вещи, посредник, който да те освободи от монетата и да я продаде, като използва собствената си мрежа.

Търговец на крадени вещи? Дженифър кимна. Имаше логика. Раниери беше търговец на крадени вещи. Може би затова бяха намерили монетата в него? Поради някаква причина не бе имало купувач и Раниери е бил повикан на помощ. Но от кого?

— Или нелегален търг? — предположи Том.

— Да, и това е възможно — съгласи се Ренуик и отново потърка брадичката си. — Само че е много рисковано. Особено напоследък.

— Нелегален търг? — Дженифър погледна въпросително първо единия, после другия.

— На черния пазар — обясни Том.

Тя долови в гласа му леко раздразнение, сякаш полагаше усилия да бъде учтив, и се зарадва. Искаше той да се чувства неудобно.

— Какво имате предвид?

Ренуик отговори вместо него:

— За всеки известен творец има каталог, съставен от експерти, със снимки и описания на произведенията на изкуството от въпросния творец, с подробности за законните собственици. Първата стъпка на всеки уважаван собственик на галерия или организатор на търг, когато го помолят да продаде нещо, е да провери в каталога откъде е дошъл предметът. Втората стъпка е да види в Регистъра за изчезнали творби на изкуството в Лондон, където са записани всички кражби. Тези два фактора правят почти невъзможна откритата продажба на открадната ценна вещ.

Том кимна и продължи:

— Единият вариант е нелегален търг, възможност да се възползваш от някои от предимствата на официалния търг, но без рекламата. Има си списък на подбрани и одобрени купувачи, на които в последната минута се съобщава кога и къде ще се проведе търгът. По-рано ги организираха често, но напоследък все по-рядко. Ченгетата поумняха.

Дженифър кимна и се обърна към Ренуик.

— Ще е полезно да прегледаме кои може да са вероятните купувачи и на редовните, и на нелегалните търгове.

— Да, разбира се. С удоволствие ще помогна. Кога искаш да го направим?

Тя се усмихна като наивка.

— Сега? — учуди се той.

— Все още се движа по американското време — извини се Дженифър и си погледна часовника. — В момента там е още следобед — пет и половина. Много ще съм благодарна, ако започнем още днес. Програмата ми е наистина претоварена.

— Щом настояваш. Аз съм нощна птица, така че с радост ще стоя буден до късно и ще ти помогна да решиш проблема.

— Е, в такъв случай аз си тръгвам — каза Том и се прозя.

— Утре трябва да ставам рано. Пристига поредният товар. Пък и вие двамата явно повече не се нуждаете от мен.

Ренуик повика такси по телефона. Колата дойде след пет минути и той изпрати Том до външната врата.

— Сбогом, агент Браун — каза Кърк. — Надявам се, че ще намерите монетите.

— Не се тревожете, ще ги намерим — отвърна тя. — Както и онзи, който ги е откраднал.

Ренуик тръгна с Том към таксито.

— Довиждане, Томас. Обаждай се.

— Обещавам.

Прегърнаха се.

— Между другото, момичето е прелестно — прошепна Хари.

— Изпълнена е с огън. И красива. Може би трябва да предприемеш нещо.

— А, не. Тя не е моят тип — засмя се Том. — Пък и искаше да се срещне с теб. Ти си експертът по монетите.

Стисна ръката на Хари и се качи в таксито.

Ренуик му махна за довиждане, влезе и се обърна към Дженифър.

— Е, да започваме. Отиди във всекидневната и си налей нещо, а аз ще се кача да си прегледам папките. Няма да ни отнеме повече от час и нещо.

— Чудесно.

Хари тръгна нагоре по стълбите, влезе в отрупания с книги кабинет и тежко се отпусна на кожения стол пред голямото бюро. Няколко минути седя и мисли, а накрая вдигна телефона и набра един номер.

— Да?

— Аз съм.

— Какво има?

Ренуик се облегна на стола и вдигна краката си на бюрото.

— Няма да отгатнеш какво имам на долния етаж.