Джеймс Твайнинг - Монетата

— Кърк? — Гласът й издаде вълнението й. Това беше по-хубаво, отколкото се бяха надявали.

— Точно така. Поканил го е още миналата седмица. Да видим как ще се справи, като му цъфнеш.

— Ренуик знае ли защо съм тук?

— Не. Обясних му, че разследваме нещо и ни трябва помощ. Искам довечера да занесеш монетата. Ако някой може да ни помогне да стесним списъка на хората, които може да са замесени в кражбата във Форт Нокс, това е Ренуик. Кажи му каквото е необходимо, но сведи подробностите до минимум.

— Добре.

— Уредихме нещо и с Ван Симсон. Утре в къщата му в Париж. В два и половина. Това е единственият час, в който е свободен. Ще успееш ли да отидеш?

— Разбира се. Ще помоля служителите на посолството за транспорт. Няма да има проблем.

— Чудесно. Обади ми се сутринта да ми кажеш как е минала вечерята.

Дженифър пусна телефона в чантата си и се усмихна. Подобни мигове й напомняха защо въпреки всички Джон Пайпъровци на света все още обича професията си.

Белгрейвия, Лондон

20:00

Хари Ренуик живееше на широка улица в квартал с огромни тухлени къщи с високи прозорци. Автомобилите — комбита и джипове — бяха паркирани броня до броня с ферарита и поршета, използвани в почивните дни.

Том беше облякъл най-хубавия си костюм за случая — смес от мерино и кашмир, лека тъкан, която стоеше добре на стройното му тяло. Тъй като отлично познаваше Ренуик, накрая реши да си сложи и вратовръзка, макар че яката на новата риза жулеше врата му. Не си падаше по костюмите.

Слезе от таксито и си погледна часовника. Носеше „Танк“ от двадесетте години, които смяташе за най-добрия период на „Картие“. Часовникът беше златен и масивен, римските цифри бяха елегантно разположени на удължения циферблат. Беше точно осем. Беше пристигнал навреме.

— Влизай, влизай — извика Ренуик, щом отвори вратата. Беше блестящо черна, с излъскан месинг.

Хари беше със същите дрехи — без сакото обаче. Ризата му беше протрита на лактите. Том стисна ръката му, после му подаде бутилката, която носеше, и влезе в мраморното фоайе, аранжирано като шахматна дъска.

— Скъпо момче! — възкликна Ренуик. Лицето му засия, когато махна опаковката. — „Клод дю Меснил“ осемдесет и пета. Нямаше нужда.

— Знам — усмихна се Том. Чувстваше се много по-спокоен след първоначалната изненада от сутрешните събития. Сега повече от всичко беше заинтригуван от участието на ФБР. Фактът, че просто не го бяха арестували, говореше, че искат от него нещо, което му предоставяше възможност за маневриране. Въпреки че нямаше представа какво искат.

— Ще го отворим веднага — продължи Ренуик, докато го водеше към всекидневната. — Надявам се, нямаш нищо против, но поканих още един гост на вечеря. Томас, запознай се с Дженифър Браун. Дженифър, това е Томас Кърк.

Като видя Дженифър, която стана от стола, Том се вцепени, после гневно се вторачи в Ренуик. Какво ставаше? И Хари ли работеше за ФБР?

— Добър вечер, господин Кърк. — Държеше се така, сякаш изобщо не се бяха срещали, и разпръскваше ухание на „Шанел №5“.

Том се усмихна сковано, докато се ръкуваха.

— Много ми е приятно.

— Я стига. Не е необходимо да си толкова официален. Тук всички сме приятели — сгълча го Ренуик. — Дженифър работи във ФБР за един мой приятел. Той очевидно смята, че мога да й помогна в случая, който разследват. Страхотно вълнуващо. — Хари се ухили. — Тя е в града само за няколко дни и реших, че ще си допаднете.

— Много прозорливо от твоя страна, чичо Хари — каза Том и се насили да се усмихне. Почувства се малко виновен. Може би бе избързал с преценката си за Ренуик. По всяка вероятност той по-скоро беше нищо неподозираща пионка в играта на ФБР, отколкото доброволен съучастник.

— Питиета? Какво желаеш, мила? Шампанско? Отлично.

— Ренуик махна станиола и телта от бутилката и внимателно извади корковата тапа — тя излезе с тихо съскане. — Чаши. Подръж бутилката, Томас. Ще отида да взема чаши. И кофичка с лед, разбира се. Ледът не трябва да се забравя.

И забърза към кухнята.

— Това е твърде подло дори за мъже — изсъска Том.

— Мислите, че е игра? — възмутено отвърна Дженифър. — Ако искате да знаете, животът ви вече ще е такъв. Където и да отидете, накъдето и да се обърнете, ние ще сме там. Светът ще ви стане тесен.

— Щом имате проблем с мен, чудесно. Но Хари е външен човек. Няма да ви позволя да го въвлечете в живота ми.

— Той всъщност не ви е чичо, нали? Целият ви живот е лъжа.