Джеймс Твайнинг - Монетата

Изведнъж спря да пише и попита:

— Какво беше това?

— Кое? — без да вдига глава, попита Ренуик.

— Шум. В градината.

— Най-вероятно котката на съседите унищожава местната популация мишки. — Той се усмихна.

Тя кимна, погледна записките си, но след миг отново се обърна към вратите и каза:

— Не е котка.

— Какво?

— Не е котка. — Стана и отиде до вратите. — Това е нещо по-голямо. И не е едно.

— Сигурна ли си? — Ренуик се изправи. На лицето му се изписа безпокойство.

— Угаси лампите — прошепна тя.

Той се намръщи разтревожено и отиде да щракне ключа. Дженифър подаде глава навън, за да огледа градината, веднага се дръпна и долепи гръб до стената.

— Двама са — прошепна. — Мъже. Идват към къщата.

— Какво искат, по дяволите? — В гласа му се долови страх.

— Не знам. Но не мисля, че трябва да чакаме да разберем. Да се махаме оттук и да повикаме ченгетата.

— А картините ми?

— Застраховани са, нали? — Ренуик кимна. — Зарежи ги. Тези типове изглеждат опасни.

Излязоха на пръсти от кухнята и отидоха до външната врата. Дженифър отключи.

— Не забравяй… — започна, докато отваряше, но така и не довърши.

— Внимавай! — извика Ренуик.

Дженифър инстинктивно вдигна ръце пред лицето си и нечий юмрук я удари по лакътя. Ударът беше мълниеносен: нападателят очевидно беше чакал вратата да се отвори, а другите двама нарочно бяха минали отзад, за да ги принудят да излязат.

Дженифър имаше време само да забележи, че нападателят е нисък и як, защото трябваше да избегне следващия му удар. Кокалчетата на пръстите му се забиха в лакираната врата и той изкрещя от болка. Тя се възползва от възможността, удари го в гърлото и го ритна в слабините. Мъжът изпъшка и падна на колене, мъчеше се да си поеме дъх. Лицето му стана яркочервено.

— Кучка!

Дженифър се обърна и видя, че двамата мъже, които бяха дошли през градината, са влезли в коридора. Единият бе опрял пистолет в главата на Ренуик.

— Мръднеш ли, ще очистим стареца. Ясно ли е?

Ренуик се вторачи в нея. В очите му се четеше ужас. Главата му беше наклонена на една страна, защото мъжът натискаше слепоочието му с дулото на оръжието си.

— Добре. — Тя вдигна ръце. — Вземете каквото искате.

Мъжът вдясно пристъпи напред. Устните му бяха тънки и посинели. На дясното ухо имаше три обици, носът му бе крив като на боксьор.

— Ще го вземем, сладурано, не се тревожи.

— Махайте се от дома ми, отрепки! — извика Ренуик. Очите му бяха ожесточени и горди. — Знам кой ви е изпратил. Кажете му, че…

Вторият мъж извади пистолет от колана на джинсите си и стреля в гърдите на Ренуик.

— Хари! — извика Дженифър.

Ренуик се строполи на каменния под. Езикът му увисна от устата.

Човекът, когото Дженифър бе повалила, се изправи. Стискаше месингов бокс.

— Проклета кучка — изръмжа той и я удари по тила.

Кларкънуел, Лондон

27 юли — 05:30

Първият микробус пристигна тъкмо когато слънцето изгряваше. Улицата беше празна, ако не се брояха два сиви гълъба на тротоара. Шофьорът скочи на земята, сложи си черна каска и почука два пъти по микробуса. Страничната врата веднага се отвори и отвътре излязоха седем мъже. Бяха с ръкавици и държаха лъскави автомати „Хеклер и Кох“. Никой не пророни дума.

Всички бяха облечени еднакво — бойни панталони с много джобове, пъхнати във високи до глезените обуща. На левия си крак имаха кобури с пистолети „Глок 17“, а на кръста им бяха окачени белезници, резервни муниции и спрейове. Гърдите им изглеждаха издути от черните бронежилетки.

Дойде втори микробус и на улицата изскочиха още шест души — вече си бяха сложили каските и очилата. От мястото до шофьора бавно слезе висок мъж с цивилни дрехи, заоблени рамене и тънки китки. Огледа доволно улицата и въоръжените мъже, които чакаха до микробусите. Мигът му най-после бе настъпил.

— Даниълс — изсъска през зъби детектив сержант Кларк и един мъж се отдели от останалите и пристъпи към него. Носеше отличителните знаци на елитната част за бързо реагиране на столичната полиция. — Обектът вероятно е въоръжен и със сигурност опасен. Нахлуйте със сила. Ако се наложи, простреляйте го. И не забравяй, че искам да го арестувам лично. Това е мой арест, запомни го.

Майк Даниълс направи гримаса.

— Защо не оставиш на нас да се тревожим кого ще простреляме, а ти да се притесняваш какво да напишеш в доклада и да не ни пречиш? — Обърна се и се върна при хората си.

Кларк закипя от гняв. Беше благодарен единствено на факта, че никой не бе чул какво си казаха с Даниълс.