Джеймс Твайнинг - Монетата

Двама души заеха позиция срещу сградата и се подпряха на предните капаци на микробусите. Останалите дванадесет безшумно се струпаха пред входа на магазина, движеха се плътно един до друг.

— И така — каза Даниълс, когато приклекнаха пред витрините, — знаете разположението. Вие двамата ще се качите с мен до жилищните помещения на най-горния етаж. Вие четиримата ще претърсите партера и склада, а вие двамата заобиколете отзад. Той не ни очаква, затова не би трябвало да е трудно, но може да се опита да направи нещо, следователно бъдете нащрек. Смит, разбий вратата! Хайде! Живо, живо!

05:35

Алармата започна да звъни и Том скочи от леглото. Беше си направил системата сам.

На екрана на компютъра, поставен на скрина пред леглото му, се появи чертеж на сградата. Проблясващата в червено секция показваше къде е била задействана алармата. Някой бе влязъл в магазина долу. По стълбището отекна трясък на нещо строшено и потвърди това.

Том грабна ризата и джинсите си от пода и ги облече, после непохватно напъха крака в маратонките със завързани връзки. Чу, че неканените гости се качват по стълбите. Гумените им подметки скърцаха по бетона. Тръшкането на врати и виковете: „Чисто е“ и „Аз съм“ се приближаваха през лабиринта от помещения.

Вратата се отвори и в стаята нахълтаха шестима облечени в черно мъже.

— Полиция! Не мърдай!

Том вдигна ръце. При дадените обстоятелства нямаше смисъл да спори.

— Том Кърк? — попита Даниълс и Том кимна.

— Разбира се, че това е проклетият Том Кърк — задъхано каза Кларк. Беше застанал на прага. Лицето му се беше зачервило от тичането по стълбите. Вратовръзката му беше накриво. Въоръжените мъже отстъпиха, за да му направят път да влезе, но продължиха да държат Том на прицел. — Том Кърк, арестувам те за убийството на Хенри Джулиъс Ренуик — запъхтяно каза Кларк и Том се ококори от изумление. — Не е необходимо да казваш нищо, но може да навреди на защитата ти, ако при разпита забравиш да споменеш нещо, на което по-късно ще разчиташ в съда.

Приближи се до Том и застана само на няколко сантиметра от него.

— Всичко, което кажеш, може да се използва като доказателство срещу теб. — Озъби се в подигравателна усмивка. — Казах ти, че все някога ще направиш грешка, самодоволно копеле такова.

Том беше втрещен, не разбираше нищо. Чичо Хари? Мъртъв? Той да е убил Хари? Това беше абсурдно. Безумно. Прекалено ужасяващо дори да се опита да го възприеме.

— Кларк, дори ти знаеш, че това са глупости. Може да съм всякакъв, но не съм убиец. С Хари сме толкова близки, че…

— Хора като теб нямат близки.

— Снощи бях у Хари. Вечерях с него и с една негова приятелка. Когато си тръгнах, беше жив. Попитайте нея.

— Сериозно? — Кларк се ухили презрително, заобиколи го и застана зад него. — Странно, че масата е била наредена само за двама.

— За двама? Има някаква грешка.

— Няма грешка, Кърк. Поне не сме я допуснали ние. Познай чии отпечатъци намерихме навсякъде? Да, точно така. Твоите. Твоите и на Ренуик. На никой друг.

Кларк бръкна в джоба си и извади белезници. Том усети влажния му дъх на врата си.

— Отдавна чакам този момент. И повярвай ми, заслужаваше си да видя изражението ти — изсъска Кларк.

Том знаеше, че не бива да се съпротивлява — полицаите бяха много и въоръжени до зъби. Не знаеше защо масата е била сервирана само за двама. И защо в къщата на Хари са намерени само неговите отпечатъци. Това беше старомодна инсценировка и някой си бе направил труда да я нагласи. А Кларк очевидно се бе хванал на въдицата. Всеки инстинкт, който беше придобил, развил и усъвършенствал през годините, му крещеше да избяга веднага. Но ако смяташе да предприеме нещо, трябваше да действа бързо.

Кларк хвана китките на Том и изви ръцете му зад гърба. Том не се възпротиви. Детективът се беше подготвил за съпротива и за миг загуби равновесие. Том мигновено се измъкна от хватката му, отскочи зад него, сграбчи ръката му и я прикова към гърба му.

Заварени неподготвени от рязкото му движение, полицаите със закъснение осъзнаха какво е станало, отстъпиха и вдигнаха оръжията си. Том се скри зад Кларк и изви ръката му така, че той извика от болка.

— Не мърдайте. Ще ми счупи китката!

— Имам видимост, сър — извика един от полицаите, целеше се покрай главата на Кларк.

— Да не си се побъркал, по дяволите? — изкрещя детективът. — Ще ме застреляш, тъпо копеле!

Даниълс свали оръжието си и даде знак на другите да направят същото. Не изпускаше от поглед Том.