Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Жал ми е за Персефона, защото когато се върне при живите, хората се страхуват от нея заради мястото, където е била. И дори когато е при майка си, тя не е щастлива, защото знае, че трябва пак да се върне в подземния свят.

Усмихна се широко на Адора и лапна голямо парче шунка. После изграчи към вратата:

— Гайла, донеси захар!

— Използвай звънчето, Ама — смъмри я майка ми. Тя също не се хранеше.

Гайла донесе купичка със захар и поръси една голяма лъжица върху шунката и доматите на сестра ми.

— Дай на мен — изхленчи сестра ми.

— Нека Гайла да ти сипе — каза майка ми. — Ти слагаш прекалено много.

— Ще ти бъде ли тъжно, когато екзекутират Джон, Камий? — попита Ама, докато смучеше парче шунка. — Кое ще те натъжи повече, ако Джон умре или ако аз умра?

— Не искам никой да умира. Напоследък в Уинд Гап имаме достатъчно много смърт.

— Напълно съм съгласен — заяви Алън със странно бодър тон.

— Някои хора трябва да умрат. Джон трябва да умре — продължи Ама. — Даже да не ги е убил, пак трябва да умре. Той вече е покварен, след като сестра му е мъртва.

— По тази логика и аз трябва да умра, защото сестра ми е мъртва и аз съм покварена — отбелязах. Сдъвках още едно царевично зърно.

Ама ме погледна изпитателно.

— Може би. Но те харесвам и не искам да умираш. Ти как мислиш? — обърна се към Адора. Хрумна ми, че никога не се обръщаше към нея с „мамо“, нито дори с „Адора“. Сякаш не знаеше името й, но не искаше да се разбере.

— Мериан почина отдавна, много отдавна, и мисля, че всички трябваше да си отидем с нея — уморено изрече майка ми. Изведнъж добави с ведър тон: — Но още сме тук и продължаваме напред, нали?

Разклати звънчето и Гайла дойде да събере чиниите, обикаляйки масата като престарял вълк. После донесе десерта — сладолед с червен портокал. Майка ми се оттегли дискретно в килера и се върна с две високи кристални чаши. Стомахът ми се сви.

— С Камий ще пийнем по едно питие в моята стая — каза на другите, като оправяше косата си пред огледалото на бюфета.

Вече се беше облякла за случая, дадох си сметка аз — с нощница. Точно както едно време като малка, когато ме повикаше при себе си, тръгнах послушно след нея.

После влязох в стаята й — мястото, където винаги съм искала да бъда. Масивното легло, натрупаните върху него като пиявици възглавници. Огромното огледало, вградено в стената. И знаменитият под от слонова кост, който караше всичко да блести като снежен, осветен от луната пейзаж. Тя хвърли възглавниците на пода, дръпна завивките и ми даде знак да седна на леглото. Настани се до мен. Всички онези месеци след смъртта на Мериан, когато Адора стоеше в стаята си и не ме пускаше вътре, не смеех дори да си мечтая да седя така сгушена на леглото до майка си. Сега се случваше, с повече от петнайсет години закъснение.

Тя прокара пръсти през косата ми и ми подаде чашата. Подуших питието: миришеше на печени ябълки. Стиснах чашата, но не отпих.

— Когато бях малка, майка ми ме заведе в Северната гора и ме остави там — заговори Адора. — Не изглеждаше ядосана или разстроена. Изглеждаше безразлична. Почти отегчена. Не ми обясни защо. Нито дума. Каза ми само да се качвам в колата. Бях боса. Когато стигнахме, ме хвана заръката и много спокойно ме поведе по пътеката, после ме заведе встрани, пусна ръката ми и каза да не вървя след нея. Бях на осем, още съвсем малка. Когато стигнах вкъщи, краката ми бяха целите надрани, а тя само ме погледна над вестника, който четеше, после стана и се прибра в стаята си. В тази стая.

— Защо ми казваш това?

— Когато едно дете разбере още от толкова малко, че майка му не го обича, се случват лоши неща.

— Повярвай ми, много добре знам какво е — отговорих. Ръцете й още бяха в косата ми, пръстите на едната галеха голото място на скалпа ми.

— Исках да те обичам, Камий. Но ти беше толкова трудно дете. Мериан, с нея бе толкова лесно.

— Стига толкова, мамо.

— He. He стига. Остави ме да се погрижа за теб, Камий. Поне веднъж покажи, че имаш нужда от мен.

„Хайде най-сетне всичко да свършва. Искам да свърши“ — помислих си..

— Добре, хайде. — Изпих питието на една глътка, изблъсках ръцете й и се опитах да си придам твърд глас. — Винаги съм имала нужда от теб, мамо. Истинска нужда. Не създадена от теб, която можеш да включваш и изключваш, когато поискаш. И никога няма да ти простя за Мериан. Тя беше едно невинно дете.

— Тя винаги ще остане моето дете — отговори майка ми.

Заспах на изключен вентилатор и когато се събудих, чаршафите бяха полепнали по тялото ми. Мокри с моята пот и урина. Зъбите ми тракаха и главата ми пулсираше. Грабнах кошчето, оставено до леглото ми, и повърнах. Гореща течност с няколко зърна царевица, плуващи на повърхността.